Виктория Фокс - Островът на изкушението

По алеята се зададе жена със сивкава, късо подстригана коса. Сиво, сиво, сиво — дори небето беше сиво. По-депресиращо — накъде?

— Какво ще обичате? — попита я лелката с отчетлив британски акцент. По горната й устна чернееше мъхнато мустаче, а устата й беше по-стисната и от кучешки задник.

Аврора духна цигарения дим в лицето й и заяви с нагъл тон:

— Нова съм. Аврора Наш.

Дамата настръхна от безочливото й поведение.

— Очаквахме ви утре.

— И какво сега, да опъна палатка на поляната ли? Заведете ме в стаята ми и ми покажете къде има телефон.

— На девойките не е позволено да пушат — каза жената. — Сигурна съм, че ще проявите разбиране.

Аврора дръпна от цигарата си.

— Надали.

Жената изтръгна цигарата от пръстите й, хвърли я върху чакъла и я стъпка с грубата си обувка.

— Ехо! Какво става тук?!

— Казвам се госпожа Дърдън и съм възпитателка в пансиона. От сега нататък ще слушате всяка моя дума. В противен случай ще съжалите, че сте попаднала в училището ни.

— Не думай! — смънка Аврора.

— Последвайте ме.

Госпожа Дърдън влезе през главния вход, а Аврора се затътри след нея. Възпитателката имаше многогодишен опит с разглезени тийнейджърки. Чужденките бяха най-голямата напаст. Имаха си какви ли не: принцески, наследнички, щерки на шейхове и петролни барони, но най-неприятни бяха американските лигли с известни родители. Тазгодишното попълнение обещаваше куп главоболия.

Аврора се зачуди защо никой не се затича да вземе багажа й. Къде се беше дянал портиерът? Наложи се сама да влачи чантата на колелца „Луи Вюитон“. Озоваха се в просторен салон. От стените я наблюдаваха мрачни портрети. Грамадната камина студенееше, непалена от памтивека. Повечето врати бяха затворени. Из въздуха витаеше противна смрад на готвено.

— Следобед ще се запознаете с директорката — информира я госпожа Дърдън и тръгна нагоре по стълбите. — Ще я уведомя, че сте пристигнали.

— Екстра — измрънка под носа си Аврора и се огледа. — Къде е асансьорът? — Спря и се облегна на широкия махагонов парапет.

Госпожа Дърдън я изгледа възмутено.

— Не разполагаме с подемни съоръжения. Ако не можете да се справите, оставете багажа тук и го качвайте на части. — Хвърли поглед към чантата й. Ако това американче мъкнеше алкохол и наркотици, щеше много скоро да се раздели с тях. — Ще трябва да си вземете пътнически куфар. Тази… торба не е подходяща за една дама.

Аврора потръпна само при мисълта за старомоден пътнически куфар и попита:

— Не можете ли да накарате някой от хората си да качи багажа ми?

Посрещна я ледовита усмивка.

— Насам, моля!

Тръгнаха по коридора на горния етаж. Една врата се отвори със замах и шумна групичка момичета се затича покрай тях.

— В коридора не се тича! — извика госпожа Дърдън.

Момичетата забавиха крачка и хванати под ръка, влязоха в обширно помещение, навярно трапезарията. Аврора забеляза подредените в строги редици маси и отново я лъхна противната миризма на готвено.

— Нямат ли си собствени дрехи? — попита тя. Сивите поли и безформените пуловери изглеждаха ужасно. — Отвратителна гледка!

— Това е училищната униформа — уведоми я госпожа Дърдън.

Подминаха няколко врати и възпитателката спря.

— Това е общата спалня.

— Дайте да се разберем — подхвана Аврора. — Първо на първо, няма да облека тъпата ви униформа. Аз държа на стила си. И второ, няма начин да спя в обща спалня. Настоявам за лична стая. Убедена съм, че баща ми е платил за такава!

Госпожа Дърдън се подсмихна.

— Тук се спи в обща спалня. Ще свикнете.

Още с отварянето на вратата Аврора осъзна с абсолютна сигурност, че това със свикването не би могло да стане. Вътре имаше поне десет легла! Помещението приличаше на гадна болнична стая. Къде щеше да държи всичките си дрехи? До всяко легло имаше малко гардеробче, което в никакъв случай не би ги побрало. Що за дупка беше това?

Госпожа Дърдън стигна до прозореца, спря и кимна към едно от леглата.

— Това е ваше. — Опознавателната обиколка й доставяше удоволствие. По лицето на Аврора Наш се четеше безумен ужас. — Ще помоля някое от момичетата да ви разведе из пансиона. Такава е практиката. Тя ще ви помогне и с разопаковането на багажа. Като се настаните, ще ви уредя среща с госпожа Стокър-Лийч.

Възпитателката си тръгна и Аврора я изби на плач. Липсваше й Ел Ей, липсваше й баща й, липсваха й ласкавите вълни на океана и топлото слънце. Липсваха й дори Фара и Джена. Как се беше озовала тук? Как можаха да я пратят в това забутано място? Загледа се през прозореца. Ръмеше. На хокейното игрище тичаха момичета с тъмносини поли, а дебелата физкултурничка надуваше неистово свирката. Отвъд училищните порти се издигаха сиви и бездушни възвишения, а затворническата ограда пазеше каменната бастилия от света. По пътя се беше нагледала на хълмове, хълмове и още хълмове. Недоумяваше как е възможно да живееш в такова депресиращо място повече от пет минути.