Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Мислиш ли, че на тате ще му харесат?

Маргарет преглътна. Ралф издигаше в култ господин В., защото вярваше, че е единственият му жив родител. Открай време му го втълпяваха. Кога ли щеше да настъпи мигът на истината…

— Сигурна съм — отвърна тя. — Хайде да влезем, моето момче. Трябва да се изкъпеш и преоблечеш.

— Мога ли и аз да отида на тържеството?

Тя поклати глава.

— В никакъв случай. Нали чу какво ти каза господин В.

— Каза, че съм още малък…

— И има право.

— И все пак? — умолително попита Ралф с надеждата, че госпожица Дженсън отново ще му угоди.

— Казах не и точка по въпроса. — Като стигнаха до стаята на момчето, тя го погледна с усмивка. — Пък и ние няма да скучаем тук, нали? Само двамата ще сме си. На твърда земя. Нали знаеш, миличко, че морето поднася какви ли не неприятни изненади?

Лори

Шофьорът на таксито, което Лори хвана от летище „Мурсия Сан Хавиер“, беше кльощав испанец на средна възраст, с орлов нос и гъсти вежди. На огледалото за задно виждане висеше молитвена броеница, а тапицерията беше пропита със сладникав мирис на лимони или ванилия. Смрачаваше се. От двете страни на шосето се издигаха мрачни планини, а колата бръмчеше по лъкатушещия път, вдигайки прахоляк до небесата.

Взеха един остър завой, после още един и започнаха да се изкачват. Пътят стана стръмен. Лори свали прозореца и вдиша с пълни гърди от непознатия въздух. Щурците я посрещнаха с вечерна песен. Лъхаше на море.

Беше прелетяла през цял океан и прекосила половината свят. Четирийсет и осем часа не спря да мисли за спасителя си. Затвореше ли очи, виждаше лицето и ръцете му, кожената гривна, грозния белег на горната устна. Случилото се между тях беше като сън или измислен разказ — непознатият сякаш бе герой от любимите й романи. Каква целувка, каква страст… Кой беше този неустоим мъж? Защо й се беше притекъл на помощ?

Срамът току нахлуваше в розовата аура на горещия спомен. Чувстваше се гузна, защото не се съгласи да излъже и да спаси Рико с фалшиво алиби, а и защото беше нарушила клетвата си и му беше изневерила. Имаше чувството, че е загърбила всичките ценности, които я ръководеха вече седемнайсет години. За пръв път се беше отдала изцяло на чувствата си и беше проумяла, че важните принципи в живота й нито веднъж не я бяха дарили със задоволство и щастие. Това ново, шеметно усещане я окриляше и водеше към непознати хоризонти.

Кой беше този непознат? Кой?

Лори опипа с палец пръстена, който Рико й беше дал. Сякаш беше изминал цял век и сякаш ставаше дума за друга Лори…

Минаха покрай сгушена в полите на планината църква в червено и бяло. Фаровете я окъпаха в златиста светлина и я оставиха в прегръдките на нощния мрак. Край пътя имаше кутия, осветена от самотна, мъждукаща свещица: олтар в памет на загинало дете, паднало от ръба на пропастта. Колата криволичеше по острите завои, катереше се по-нависоко и по-нависоко и монотонното й бръмчене унасяше Лори.

Когато се събуди, луната сияеше в центъра на небето. Таксито трополеше по черен, чакълест път. Наоколо цареше пустош. От двете страни се редяха овощни градини и крайпътни дървета, чиито клони им махаха. След малко съзря силуета на бабината къща с маслиновата горичка отстрани. Единствената светлина идваше от мъждивата крушка на верандата.

Лори благодари на шофьора на испански и взе багажа си. Червените стопове изчезнаха надолу по пътя и тя се заслуша в тишината.

Откъм къщата не долиташе никакъв звук и когато почука на вратата, имаше чувството, че разбужда не само баба си, а и спящите хълмове. Най-сетне лампата светна. Към вратата се затътрузиха мудни стъпки, придружени от тихичко скимтене.

Вратата изскърца и отвътре изхвърча малко кученце, което отърка влажната си муцуна в краката й.

— Пепе! Бързо вътре! Ах, ти! — извика старицата.

Лори потупа кученцето по главата, а то подуши коленете й. Лицето на Корасон беше бледо и набръчкано от времето и преживените загуби. Обличаше се само в черно, откакто съпругът й, дядото на Лори, беше починал преди петнайсет години. Дори под смътната светлина на верандата си личеше, че очите й искрят от щастие.

— Лориана! Querida , миличка моя! — Протегна ръце с насълзени от емоции очи.

Двете се прегърнаха, но момичето внимаваше да не я притиска твърде силно — да държиш Корасон в ръцете си беше все едно да държиш наръч крехки, сухи съчки. Баба й я погали по лицето и буйната грива и я целуна по челото.