Виктория Фокс - Островът на изкушението

Мъжът стисна ръката й.

— Всичко ще бъде наред — увери я той. — Лично ще се погрижа. Няма да те изоставя.

Шофьорът й подаде ръка и тя стъпи на тротоара. Мъжът се пресегна да затвори вратата.

— Почакай! Ще те видя ли отново? — попита момичето. — Как се казваш? И кой си?

Ъгълчетата на устните му се повдигнаха в лека усмивка. Очите му не трепнаха със запечатан като в замръзнало езеро великодушен блясък.

— Няма значение кой съм.

Погледът му се задържа върху лицето й и незнайният благодетел изчезна така бързо, както се беше появил.

В наши дни

Остров Какатра, Индийски океан

Четири часа до отплаване

Рубен ван дер Мейде беше самоиздигнал се индустриален предприемач с десетки милиарди в банката. Беше тръгнал от дъното. Осиротял като бебе, той беше израснал в дома на нелюбящо приемно семейство в южноафриканския град Йоханесбург.

На тринайсетгодишна възраст, след като го изключиха от училище заради лошо поведение, Рубен се впусна в улична търговия — продаваше крадени бижута на пътуващи бизнесмени. Един от тях, магнат с пропаднал брак, който наскоро беше загубил син на неговата възраст, го прие под крилото си, обучи го и му подсигури работа в една от прохождащите си телекомуникационни компании. През седемдесетте години започна разгръщането на предградия като Совето и отвсякъде заваляха инвестиции. Добрият бизнесменски нюх на Рубен намери благоприятна почва за развитие и едва на двайсет той притежаваше собствена комуникационна компания — „Ви Ди Ем“. С разрастването на бизнеса нарастваха и банковите сметки, и репутацията, и амбициите му. В крайна сметка „Ви Ди Ем“ се превърна в най-доходоносната компания в световен мащаб.

Рубен ван дер Мейде не беше от онези, които лесно прекланят глава.

Той крачеше по просторната тераса и спираше от време на време, за да облегне ръце на парапета и да зарее очи в океана. Погледна скъпия си сребърен часовник. Бяха минали четири часа. Предостатъчно време…

— Жан, изпотих се от притеснение — въздъхна той и се обърна към събеседника си.

Жан-Батист Моро разхлаби вратовръзката си. Смарагдовите палми шумоляха под полъха на соления бриз.

— Силно се надявам в най-скоро време да ти щукне решение на проблема — продължи Рубен. — Не само мен заплашват, момко, и ти си в кюпа.

Жан седеше в един от плетените столове на асиметричната веранда на бялата каменна вила. Слънцето жареше, но по лицето му не лъщеше и капка пот. Пепеляворусата му коса беше безупречно подстригана, а изражението му все така непроницаемо. Личеше, че е потънал в дълбок размисъл, единствено по едва забележимия тик до белега на горната му устна — издайнически знак за тревожност още от детинството.

— Да му се не види! — избухна Рубен. — След всичкия труд, който вложих…

— Възможно е да не е каквото мислиш.

— А какво да е тогава?! Изобретателен подарък за рождения ми ден?

Най-накрая Жан се обърна към него. Твърдостта на погледа му накара треперещия от гняв Рубен да седне. Какви необикновени очи! Бистро сини, със сребристи точици и толкова светли, че приличаха на стъклени.

— Нищо в съобщението не предполага, че изпращачът има сведения за онова, което се опитваме да предпазим — заяви Жан. — Не се паникьосвай толкова.

Рубен се изсмя.

— А изречението „Аз съм един от тях“? Цяла нощ се мъча да го разнищя. Не мога да се отърва от лошото си предчувствие. Как е успял да проникне в личната ми поща? Кога се е случвало това? Никога.

Французинът се загледа в океана.

— Тревожиш се твърде много. Нещата са под контрол.

— Лесно ти е на теб! — изфуча Рубен. — Шляеш се из Холивуд с разни красавици, а аз вися тук и въртя бизнеса! — Жан не отвърна на упрека му. — Не твоята, а моята репутация е заложена на карта!

— Да не би да намекваш, че моят дял от работата е по-елементарен?

Рубен долови заплахата в гласа му.

— Аз не съм виновен, че хлътна по оная испанска фуста. Още от началото разбрах, че ще ни създава главоболия. Такива като нея винаги са били таралеж в гащите. Млади, тъпи и отчаяни…

— Не знаеш нищо за нея.

— Но знам, че идеята ни се свеждаше до евентуален бизнес актив. Следващия път си завържи оная работа на възел — помага!

Жан се изправи. По-дребният мъж, макар и по-влиятелен, отстъпи крачка назад и веднага съжали за думите си. Не биваше да вбесява Моро, който просъска:

— Намали децибелите, господин В. Ребека е вътре и ще те чуе. И престани да се свиваш като уличен пес. Със страх нищо няма да постигнеш.