Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Биб, онази жена ни маха, виж!

— Божичко, Стив! Дали няма да ми предложи ролята? Какво да правя?

Стиви се засмя.

— Ще я приемеш и толкова.

Жената приближи и каза:

— Бихте ли се върнали? Искаме да ви чуем отново.

— Разбира се — зарадва се Биби.

— Не вие. — Отговорничката гледаше Стиви. — Вас искаме да чуем, ала този път в ролята на Лорън. Търсим персонаж като вас от дълго време. Мислим, че сте идеална за ролята. — Усмихна се широко, разкривайки дребни, но хубави зъби. — Е?

Лори

Когато Тони и Анхелика научиха за участието на Рико в уличното убийство, взеха решение да изпратят Лори в Испания без повече отлагане.

— Само там можем да сме сигурни, че ще си далеч от неприятности — обясни баща й.

Лори се беше чула с приятеля си по телефона малко след ареста. Беше го попитала дали информацията по медиите е правдоподобна. Той беше потвърдил. Сърцето й се късаше. Образът на Рико, добродушния Рико с приветливите очи и обаятелните обещания, се беше изпарил от съзнанието й. Приятелят й се беше оказал коравосърдечен убиец, способен да отнеме човешки живот.

Събитията се развиха бързо. Полетът й беше на следващия ден. Кацнеше ли в Мурсия, щеше да вземе такси и да се отправи на юг, към предградията на отдалеченото градче, където се намираше същата онази селска къща, в която Тони беше прекарал детството си. Сградата се разпадаше, понеже беше прекалено голяма и западнала, за да е по силите на сама жена. И тя беше на доизживяване като грохналата си собственичка.

Тони я караше до „Трес Ерманас“ за последен път.

— Моля те, не ме отпращай — не губеше надежда тя. — Не смяташ ли, че понесох достатъчно наказания?

— Дадох всичко от себе си, за да оправя нещата, Лориана. Бутах бизнеса, доколкото можах, постарах се да ти осигуря бъдещето, което майка ти искаше за теб. Намерих ти и друго семейство…

— Аз не съм искала друго семейство. Имах теб.

— Ами аз кой си имах?

— Мен…

— Ти беше невръстно дете. Трябваше да се грижа за теб.

— Мама винаги казваше, че независимо от възрастта и големината си човек винаги може да остави отпечатък.

Тони гневно отби сред експлозия от яростни клаксони.

— Ще престанеш ли?

— С какво да престана?

— Приеми най-накрая, че нея я няма. — В гласа му се прокрадна горчивина. — От десет години се мъча да намеря малко щастие, а ти все бленуваш по миналото…

— За да продължиш напред, не е нужно да забравиш какво си оставил зад себе си.

— Да не мислиш, че мога да забравя? Как да забравя, като в теб виждам нея?

— Затова ли искаш да ме отпратиш? — Лори заплака с дълго стаявани, големи сълзи. Надяваше се, че Тони ще я утеши, но прегръдка не последва. Вместо това баща й даде мигач и се върна на шосето.

— Пращам те да живееш с Корасон, защото така е правилно. Надявам се и някак да потуша безсмисленото ти буйство. Онова момче и семейството му са опасни. Не мога да си позволя да те загубя.

Последният й работен ден започна като всеки друг. Нищо не подсказваше за наближаването на събитието, което щеше невъзвратимо да промени живота на Лори. Цяла сутрин сестрите й обсъждаха злорадо предстоящия й живот с изкуфялата дъртофелница, докато Лори вдигаше телефона, посрещаше клиентите, бъркаше бои, миеше и чистеше. Вършеше работата си механично досущ кукла с лице и коса, с ръце и крака, ала вътре — празна, куха коруба без сърце и душа.

Минаваше два часът. Лори разопаковаше пратките с козметични продукти. Анита и Роза взеха пари от касата и я уведомиха, че „ще поизлязат“, което означаваше, че отиват на плажа да пият студена пина колада, да си чоплят ноктите и да клюкарстват по неин адрес.

Пратките бяха тежки и пълни с продукти, от които не се нуждаеха и които не можеха да си позволят, но момичетата все някак трябваше да уплътняват времето си, а на Лори се падаше честта да върне стоката. Шофьорът на куриерския микробус стовари кутиите пред вратата и тя подписа приемането на доставката. След време щеше да си спомня как след този подпис Лори Гарсия вече нямаше да съществува, как, без да знае, беше дала последния си автограф и най-сетне беше напуснала стария си живот.

Беше се навела с гръб към вратата, когато чу някой да влиза.

С готовност да се извини за отсъствието на сестрите си — несъмнено пристигаше някой забравен клиент — тя се обърна рязко и застана лице в лице с непознат мъж. Беше мургав и набит, с широко, ниско чело и обезформен от побои нос. Очите му бяха хлътнали и не мигаха, беше облечен с черен потник, подчертаващ месестата, татуирана плът на врата и раменете му. По едната му ръка се виеше огромна кобра, чиято глава с тънък раздвоен език изникваше чак под порязаната при нескопосано бръснене брада.