Виктория Фокс - Островът на изкушението

Диего Маркес.

Братът на Рико.

— Какво искаш? — попита студено Лори.

Устата на Диего се разтегна в тъничка усмивка.

— Искам да ти кажа две думи, chica .

— Заета съм.

— Аз също. — Той ритна вратата с един крак и тя се затръшна зад гърба му. — Точно затова ще ми дадеш каквото търся, и то по най-бързия начин.

— Не ме доближавай — заотстъпва тя.

— И как ще ме спреш? — Очите му направиха светкавичен оглед на целия салон. — Май ти е самотно тук. — Пресегна се да я докосне, но тя се отдръпна. — Не искаш другарче, така ли?

— Ще се обадя в полицията!

Той се изсмя. Смехът му беше жесток и вледеняващ. Лори усети тезгяха зад гърба си. Диего навря лицето си в нейното.

— Един Маркес май не ти стига.

В гърдите й се надигна вълна от паника.

— Моля те. На никой няма да кажа, че си идвал.

Диего присви очи. Лори забеляза изпъкналите сухожилия на врата му и едно пулсиращо мускулче, което сякаш се напрягаше да изскочи.

— Знам, че няма. Не и докато не получа каквото търся. — Той сграбчи брадичката й така грубо и внезапно, че Лори прехапа вътрешната страна на бузата си. — Сега се дръж като добро момиченце и ми разкажи какво се случи снощи. Първо си помисли внимателно, защото не понасям недомлъвките.

— Не знам за какво говориш.

— Знаеш и още как. Била си с Енрике. Била си с него през цялото време. Двамата не сте се разделяли нито за секунда. Ясно?

— Това е лъжа.

Диего я стисна още по-силно.

— Мислиш ли, че на Енрике му пука за истината в дранголника?

В очите й припламна ненавист.

— Ти никога не си помагал на Енрике! Нито веднъж не си му подал ръка. Само го проваляш и съсипваш живота му!

Диего я притисна към тезгяха с тежестта на цялото си тяло. Лори усещаше очертанията на напрегнатите му, железни мускули. Той поклати глава и зацъка неодобрително с език. В ноздрите й проникна противна смрад на стара пот и на нещо гадно и кисело.

— Не така, малката. Ти май не ме слушаш внимателно. Чуй сега. Когато ти поискам нещо, Лориана, ти ми го даваш. Фасулска работа. Да пробваме пак?

— Нищо няма да получиш от мен.

— Тогава нищо няма да ти спестя.

Мутрата на Диего се навря в лицето й. Тя реагира светкавично. Изплъзна се от хватката му и побягна. Спусна се към вратата, напълно забравила, че тази сутрин беше чистила и подът беше хлъзгав. Краката й изневериха. Протегна ръка в отчаян опит да смекчи удара, изкълчвайки китката си, а когато брадичката й се сблъска с твърдия под, топлата кръв зашуртя стряскащо бързо, сякаш кожата й беше тънка яйчена черупка или пък пълен с вода балон. Върху гърба й се стовари тежък крак и така притисна дробовете й, че секна дъха й.

Чу щракване на запалка. Разнесе се цигарен дим. След секунди вратата се отвори. В първия наивен момент си въобрази, че й идват на помощ.

Колко наивно…

Влязоха още трима мъже. Ушите й пищяха, така че не успя да разбере и дума от разговора им. Устата й беше пресъхнала, в носа й нахлуваше острата миризма на дезинфекциращия препарат.

— Създава ли ти проблеми? — Усети леко побутване на ботуш, а после и по-силно, все едно беше безпомощно, ранено животно.

Диего я вдигна грубо на крака.

— Пусни ме — изхленчи Лори в напразен опит да се изтръгне от здравите му ръце.

Един-единствен поглед към обкръжението й я обезкуражи. Беше заобиколена от бандата на Диего. Очите й прескочиха от единия гангстер към втория, към третия и при вида на всяко следващо закоравяло, безизразно лице надеждата й се изпаряваше, а гърлото й се стягаше от ужас. По гърба на единия пълзеше дълга, пършива конска опашка. Той облиза сухите си устни.

— Опитай пак — прошепна заплашително Диего в ухото й. — И този път се постарай повече, иначе такъв бой ще ти теглим, че няма да се познаеш. Схвана ли ми мисълта, chica ?

— Рико не дойде на срещата ни — изпелтечи Лори. — Истината ви казвам. Не знам какво друго искате от мен.

Диего я дръпна рязко назад. Остра болка прониза изкълчената й ръка.

— Знаеш, Лориана.

Трябваше им неговото алиби. Думите, които щяха да го извадят от затвора.

Той й беше приятел. Мъжът, когото се предполагаше, че обича. Въпреки това не можеше да го направи.

— Не мога да излъжа.

— Сериозно? — Диего я изгледа подигравателно. — А пък аз си мислех, че си неговото вярно момиче. — Бутна я грубо в костеливите ръце на оня с конската опашка и добави: — Едно момиче трябва да защитава любимия си, прав ли съм, господа? Но пък щом не си неговото момиче, значи няма да се отнасяме с теб като с негово момиче. Ще се отнасяме с теб както подобава — като с мръсна курва.