Виктория Фокс - Островът на изкушението

Рубен посрещна гневния поглед на младия мъж, но не издържа на напрежението и извърна очи.

— Да приемем, че си прав.

— Винаги съм прав.

Една от асистентките на Жан излезе от вилата.

— Хората от фирмата за кетъринг пристигнаха, господин Моро — обяви жената и приглади полата, очертаваща задника й. Беше преспала веднъж с него и знаеше, че сменя жените като носни кърпички, та се чудеше дали да се проклина заради лекомислието си, или да благодари на бог за нощта с шефа.

— Благодаря, Сара.

— Какво те интересува кетърингът? — попита намръщено Рубен.

— Наредил съм да ме информират за всеки новодошъл на територията на имението.

— За тази цел са назначени специални хора.

Жан поглади с пръсти ъгловатата си челюст.

— Предлагам да се придържаме само към бизнес въпросите.

— Хубаво — склони Рубен. — Но знай, че съм зарит до гуша с работа и не искам никакви неприятности. Организаторите са ми се качили на главата, а капитана никакъв го няма. Ние хубаво киприм палубата, ама ако няма кой да поеме руля, все едно да кача народа на плаващо лайно! Да им спретна уроци по плуване ли? Само да ми падне в ръчичките тоя, дето е изпратил съобщението, ще му изтръгна гръкляна.

Жан нямаше нито време, нито желание да става свидетел на истериите на Рубен.

— Трябва да се обадя по телефона — каза той и тръгна към къщата.

— Среща след час. Това парти се оказа цяло изпитание за нервите.

Французинът се обърна, преди да влезе.

— Ще бъда доволен, ако не се появят и други изпитания.

Маргарет Дженсън не обичаше да се моткат из кухнята й. Работеше тук триста шейсет и пет дни в годината, ала никой не я зачиташе при подобни мероприятия. Все едно да пуснеш някой от улицата да му позволиш да пипа насам-натам и да променя реда! Фирмата за кетъринг, наета за тазвечерното събитие, действаше със завидна бойна прецизност.

Маргарет Дженсън се навърташе край вратата и следеше как приготвят храната. Крайното внимание към детайла в подготовката на хайвера към шампанското, розовият мус от омари, ментовите и босилковите тарталети със златиста декорация и седемпластовите миниатюрни тортички бяха в нелеп контраст с възцарилия се хаос. Служители с бели престилки хвърчаха като мухи без глави, преследвайки убягващото им се съвършенство. Господин В. не спираше да им намира кусури.

Маргарет Дженсън имаше и други грижи. Избърса ръце в полата си и усети ускорения си пулс.

Предстоеше й да задейства замисления от осем години план. Отдавна кроеше подобаващо отмъщение за жестокостта на господин В., а сега беше намерила и човека, който щеше да осъществи плана. Открай време знаеше за гнусните му дела. Та тя беше една от многото измамени! Каква глупачка беше да повярва на празните му обещания за пари, сигурност и светло бъдеще. И в замяна на какво? На най-ценното… Как можа да му повярва! Но тогава беше друга жена, окаяна и безпътна. Като всички останали…

Само че тя не беше като другите. Опълчи се и той беше принуден да й предложи компромисен вариант — работа на скромна икономка и гледачка на сина му, пренебрегната и забравена там долу, в кухнята. Не му беше минало през ум, че жена като нея няма да се примири с такъв живот и няма да остане вечно в сянка.

Маргарет излезе от къщата на Ван ден Мейде и спря на каменното стълбище, което водеше към плажа. Вдигна ръка, за да предпази очите си от силните лъчи на слънцето, и плъзна поглед по златистото крайбрежие. Около яхтата на господин В. като работливи мравки се рояха организатори и служители, нетърпеливи да допринесат, с каквото могат към подготовката за партито. Сервилни слуги, те бяха заслепени от богатствата и властта му и изобщо не подозираха на какви безчинства бе способен господарят им.

Планът й беше коварен. Безбожен. Но отмъщението си беше отмъщение и той го заслужаваше.

— Ралф! — извика тя и огледа плажа.

Не получи отговор, затова слезе още няколко стъпала и отново го извика. След секунди съзря дребната фигурка на момчето, което се зададе по плажа. Маргарет се усмихна — всеки път, когато го видеше, сърцето й се изпълваше с радост. Всичките тези години не бяха напълно пропилени. Детето й махна и тя отвърна на поздрава му.

— Какво прави цяла сутрин? — попита тя, когато Ралф приближи.

В червената му кофичка шаваха рачета с керемидено оранжеви черупки.

— Къде е Жан? Искам да му ги покажа! — развълнувано каза момчето.

— Не е тук, миличък.

Ралф вдигна кофичката високо, сякаш бранеше безценната плячка от крадци.