Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Has crecido! — възкликна тя и хвана ръцете й. — Колко си пораснала само! Те heche de menos , Лориана. Много ми липсваше.

Влязоха и Корасон сипа на Лори паничка със зеленчукова яхния, която й се стори много вкусна след дългия изтощителен път. Наля й уханен билков чай и двете поговориха за детските спомени на момичето от Испания (или както Корасон я наричаше, „родината й“) и за причината да се върне след толкова години. Лори не се впусна в подробни обяснения около напрегнатите взаимоотношения с баща си, но подозираше, че Корасон е доста по-запозната със случая, отколкото всъщност показваше.

Макар че беше прескочила деветдесетте, баба й беше голяма хитруша. От чая ли, от яхнията ли, а може би и от преумора, но Лори се размекна и започна да излива душата си: сподели й за доведените си сестри, за това колко й липсва майка й, за надеждите си и за Рико, за убийството и ареста… Спести й случката с Диего Маркес и спасителя й със странния акцент.

Старицата я изслуша търпеливо и каза:

— Радвам се, че дойде при мен. Тук ще ти се случат важни неща. Усещам го с мозъка на костите си. — Погледна надолу към Пепе и добави: — Нали така, chiquita ?

Лори отиде в стаята си малко след полунощ. До леглото с чаршафи на цветя имаше малък квадратен гардероб и дървено бюро с лампа, на чиято слаба, мъждива светлина не можеше да се чете. Над леглото беше закачен изящно резбован кръст.

Таванът беше полегат, с дебели черни греди, а подът — грапав и хладен под босите й крака.

Отвори прозореца. Въздухът беше изпълнен с благоухания и покой. Отпред се простираше нещо като двор, а в далечината я съзерцаваха планини, по-древни от света. Лори вдиша ароматите на нощта.

Всеки път, когато я споходеше образът на непознатия спасител, тя изпитваше приятен трепет, който я плашеше. Вълнението не я оставяше на мира, не й се ядеше, не й се спеше… Сигурно на това хората казваха любов… Но тя дори не знаеше името му!

Пълната луна сребрееше в мастиленото небе. Лори се загледа в сиянието й и си представи, че и той се взира в същото това небе и луна и че погледите им се срещат.

Затвори очи. Сърцето й запрепуска. Привидя й се лицето му и като че ли дочу гласа му. Чувстваше се като омагьосана. По тила й, точно където я бяха докосвали пръстите му, лазеха тръпки. Колко уверен беше допирът му. И колко обещаващ.

Лори облече бялата си памучна нощница и се вмъкна под завивките. Бяха студени и леко влажни. Не можеше да заспи и очите й се взираха в мрака. От възглавниците се носеше мирис на застояло.

Изтекоха десет минути, после двайсет. Тъкмо да се унесе, и вълната на възбуда отново я завладя. След половин час седна в леглото и светна лампата. Огледа стаята, постоя няколко минути така, после загаси светлината и си легна.

Гърдите й се надигаха на пресекулки. Зърната им се бяха втвърдили под меката памучна нощницата и през тялото й премина ток, когато ги докосна. Тръпките насочиха ръцете й надолу, към влажните слабини. Ахна от собствения си допир. Пръстите й се насочиха към една туптяща, свръхчувствителна точка и когато я притиснаха, от гърдите й се изтръгна приглушен стон. Представи си как непознатият я милва и прониква в нея, а езикът му обхожда най-интимните кътчета на тялото й. Уви, целувката им в колата беше кратка. Огънят на плътта й лумна и забушува, тя изви сластно гръб и се отдаде на мощната, разтърсваща вълна на екстаза. После се отпусна изнемощяла и полежа в сладък унес.

Отиде в банята, за да се измие. Загледа отражението си в огледалото. Никога не бе виждала очите си толкова тъмни, по-тъмни и от катран.

Обля я вълна на срам. Беше чувала, че някои хора се докосват сами… Но това беше грях и не биваше да се повторя. Наплиска се със студена вода и се върна в стаята.

Затвори очи и потъна в непробуден сън.

Аврора

Девическото училище „Света Агнес“ беше масивна, невзрачна сграда в сърцето на Лейк Дистрикт 3 3 Лейк Дистрикт — планински регион с езера в Северозападна Англия. Обявен за национален парк през 1951 г. — Бел.прев. . Неприветливото сиво здание с островърхи кули се издигаше в съседство до шистова каменоломна. В очите на Аврора по-грозно и депресиращо място просто не съществуваше.

Шофьорът сви по внушителната алея, заобиколи каменната статуя, чиито крака киснеха в овално езерце със зеленясала вода, и спря пред главния вход. Аврора едва дочака да запали цигара, размишлявайки върху следващата си стъпка. Щеше да се постарае да я изключат и толкова. Не би изкарала тук и една седмица. Родителите й явно нямаха представа от тази дупка. Изпращаше снимка на Том и той скоропостижно щеше да я измъкне оттук. Малко крокодилски сълзи при първото обаждане у дома и всичко щеше да приключи.