Виктория Фокс - Островът на изкушението

От куфарчето на Рамон се подаваше жълт вестник. На предната страница беше изтипосана така наречената й най-добра приятелка, Фара Майкълс. Заглавието гласеше: СХВАТКА МЕЖДУ ПРИЯТЕЛКИ: „МЯСТОТО НА АВРОРА НАШ Е В ЗАТВОРА!“ Схватка беше силно казано, понеже скандалът беше едностранен: не тя се възползваше от всяка възможност да излага приятелката си пред медиите и така да си осигурява евтина публичност. Просто Фара беше огорчена заради раздялата с Исусчо, когото бяха спипали да й изневерява с джудже по време на турне във Вегас.

Хвърли вестника и Рамон й се скара:

— Стой мирно!

Шерилин стоеше до басейна и говореше по телефона. Мусеше се и кимаше. Когато се върна, Аврора я попита за телефонния разговор, но майка й се направи, че не я чува, и се обърна към Рамон:

— Още колко време ти е нужно?

— Не го пришпорвай, мамо!

— Нямаме много време. Говорих с баща ти. Има да ти казва една новина и ще ни води на обяд в „Ил Чело“.

— Нещо свързано с тържеството?

— Не съвсем.

— За какво става дума тогава?

— Предлагам да почакаме до обяд.

Рамон излъчваше любопитство като реотан на печка.

— Това пък какво беше? — не се сдържа той, когато Шерилин излезе.

Аврора се прозя.

— Най-вероятно ми е купил нова кола. Искат да ме изненадат, ама се налага да ми кажат, понеже искат да координират подаръка с появата ми на бял кон. Вече не знам какво да я правя тази колекция от коли. Да не говорим, че още не са ми върнали разрешителното за шофиране!

— Двамата с майка ти имаме един последен подарък за теб — обяви Том в ресторанта.

Келнерът допълни каната им с вода. Ледените кубчета пукаха, дрънкаха по стъклото и се топяха на следобедното слънце. „Ил Чело“ имаше разкошна тераса и както винаги, за Том Наш и семейството му беше отделена най-хубавата маса. Аврора се усмихна, любувайки се на новата си платиненоруса прическа в отражението на огромната витрина.

— Супер! Казвай!

Обкръжи ги шумна групичка почитатели. Том измърмори под нос, но съумя да се усмихва приветливо през цялото време, докато с Шерилин раздаваха автографи по хвърчащи листчета и сметки. Жените припадаха по Том Наш: мъжкарското му излъчване ги превръщаше в глупави, крякащи гъски. Умираха си по южняшкия му, облагороден с калифорнийски блясък, чар и се възхищаваха на непоклатимата му републиканска позиция. Том държеше на традициите, възвишените житейски ценности, високия трудов морал и непоклатимата роля на семейството. Фенките лочеха фалша като изгладнели полуслепи котенца.

В същото време оглеждаха Аврора и новата й прическа с леко безпокойство, сякаш доближаваха заредена бомба. Но на нея не й пукаше и мислеше единствено за изненадата.

Шерилин чоплеше почти недокоснатите лингуини с рачешко месо.

— Хайде, Том — подкани го тя.

Аврора ги погледна озадачено. Какво ли й бяха купили? Май този път не беше кола. През главата й минаваха какви ли не мисли.

— Изпращаме те в Англия.

Очите на Аврора светнаха.

— В Лондон? Може ли пак да отседна в „Дорчестър“?

— Този път не е екскурзия, мила — поясни Шерилин.

Последва неловка пауза.

— Записахме те в училище с пансион — прокашля се Том.

— Моля?! — ужаси се Аврора.

Родителите й се спогледаха.

— Правилно чу — каза Том. — И не е в Лондон. Спряхме се на реномирано, не особено известно училище в северната част на Великобритания. Там ще получиш необходимите грижи.

— Не можете да ми причините такова нещо — изкрещя тя. — Няма да отида. Забравете. — Думата пансион й навяваше асоциации с метални решетки и експлоатация на детски труд.

Шерилин докосна ръката й и занарежда:

— Трудно ни беше да вземем подобно сериозно решение. Но вярваме, че така е най-добре за теб. След случилото се със… Себастиан Ортега. И с ферарито. И с Минк Рей.

— Какво знаете за Минк Рей? — попита Аврора с пламнало лице. Да не би да я бяха шпионирали?

— На няколко седмици ще се прибираш вкъщи — смени темата Том. — Подсигурили сме ти настойник в Лондон, за да прекарваш кратките ваканции в столицата.

— Не можете да ме принудите — заяви момичето с разтреперана долна устна.

Баща й остана учудващо непреклонен.

— За твое добро е — увери я той и започна да реже телешкото с жест, предполагащ край на темата. — Терапията не даде резултати, рехабилитацията — също… Това е последният вариант и ние сме убедени, че ще ти се отрази положително.

— На това ли му викате подарък за рожден ден!

— Е, купихме ти и поршето, което си беше харесана — усмихна се Том.