Виктория Фокс - Островът на изкушението

В този миг чу мотора на Рико, който влетя в двора.

— Какви ги вършиш? Ще те видят! — извика Лори и му даде знак да изгаси двигателя.

Момчето я послуша, скочи от мотора и тя го придърпа до задната врата на салона. Рико беше много блед, а белият му потник беше оцапан със засъхнала кал.

— Добре ли си? — попита го тя и докосна челото му. — Да не си болен?

— Не, добре съм.

— Какво има тогава? Изглеждаш зле.

— Няма нищо…

— Всичко готово ли е за довечера?

— Точно затова съм тук.

Веднага я обзе паника. Рико не можеше да й връзва тенекии — не и сега, когато бяха на косъм от свободата.

— Ще закъснея — каза той. — С около час. Трябва да свърша една работа.

— Каква работа?

— Няма значение. Но няма да успея до полунощ. Не исках да ме чакаш и да се притесняваш, че няма да дойда.

Лори впи поглед в очите му.

— Всичко по план ли е?

— Да.

Май криеше нещо от нея.

— Хубаво — кимна тя. — На същото място ли ще се чакаме?

— На същото. — Хвана ръцете й. — Обичам те, Лори.

— И аз те обичам.

— Наистина ли? — В очите му чернееше отчаяние. — Защото двамата така и не… сещаш се, не сме… Не съм ти показал любовта си както подобава. Знаеш какво имам предвид.

Лори извърна поглед.

— Обсъждали сме го вече.

— Знам.

— И знаеш защо, нали?

— Да. — Той вдигна ръката й към устните си и я целуна. — Просто исках да се уверя, че не си намерила някой по-добър. Имам чувството, че не ти давам всичко.

Тя поклати глава. Никога не беше изисквала от него всичко.

— Тогава вземи това. — Той пъхна ръка в джоба си, извади семпъл сребърен пръстен и го сложи на безименния й пръст. Среброто проблесна на следобедното слънце и Лори си спомни за пръстена, който майка й си беше купила преди много години, когато беше малко момиченце, и който им се наложи да продадат не след дълго.

— Защо си ми купил пръстен?

— Това е символ на клетвата ни. — Целуна пръстите й отново и тя видя, че и той има същия пръстен. — Приемаш ли го?

— Да — смутено отвърна Лори.

— Никога не забравяй за клетвата. Каквото и да се случи.

— Рико, какви ги говориш?

— Шшт. До довечера, нали?

Тя го целуна по бузата.

— Да.

Момчето прекоси двора, яхна мотора и изчезна сред облак от горчив прахоляк.

Беше студено. Луната, досущ самотна перла в ясното небе, сияеше ослепително, а пред лика й се нижеше фина паяжина от облаци скиталци.

Лори извади мобилния телефон от чантата си и провери колко е часът. Бавеше се вече половин час. Къде се губеше? Бяха си уговорили среща на магистралата на Санта Ана, където трябваше да ги чака кола. Тя беше планирала бягството си до най-дребния детайл: влезе в стаята си по-рано от обичайно, усили звука на телевизора и се измъкна с багажа през прозореца. Изключи телевизора от двора и хвърли дистанционното в стаята. Щяха да се усетят чак на сутринта.

Лори се загърна с якето си. Вдигна поглед към осеяното със звезди небе и едрата луна, през чието сребристо лице прелетя самолет.

На няколко пъти пред нея спираха коли. Излагаше се на опасност — шофьорите я вземаха за улична жрица или за стопаджийка, тръгнала към Куинс. Изпитваше и страх, и гняв. Къде беше Рико?! Защо не се обаждаше? Поне едно съобщение да беше изпратил.

Ами ако е размислил? Не биваше да го насилвам. Идеята беше моя, не негова…

Завъртя пръстена върху измръзналия си пръст: „символ на клетвата ни“.

Вятърът се засилваше. Смяташе да го почака още половин час. Остави раницата на земята и седна отгоре й, сгушвайки голи колене под брадичката си. Всеки път, когато я заслепяха фарове и задаващата се кола намалеше скорост, сърцето й литваше с надежда, но само след миг клюмваше обезкрилено.

Чака половин час. После още половин и още половин. В три сутринта беше сигурна, че Рико няма да се появи.

Вдигна палец и зачака някой да спре.

Роза приготвяше закуска, когато Лори влезе в кухнята. По брадата й се стичаше мазнина от палачинките със сироп, кои ги нагъваше.

— Чух те да се прибираш снощи — подхвана тя, но не получи отговор. — Къде беше?

Часовникът показваше шест. Лори беше дремнала само един час, а салонът отваряше съвсем скоро. Мисълта да прекрачи прага му отново я убиваше.

— Знам, че си била на среща с Рико. — Роза сръбна от кафето. — Дано да си е струвало. Защото като научат мама и Тони… — Сестра й повдигна заканително нарисуваните си вежди.

Лори й обърна гръб и впери празен поглед в стената.

— Не ми пука. Кажи им да ме изпратят при Корасон, ако така са решили. Все ми е тая.