Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Потърсете ме, ако ви потрябва работа — предложи той с красноречив поглед. — Искрено се надявам да ви помогна.

Жестът му беше някак снизходителен, все едно раздаваше бонбони на деца. Биби стисна визитката и щом се разделиха, ахна възторжено:

— Чу ли! Току-що ми предложи работа! Предложи и на двете ни! Невероятно! Това е началото на нещо страхотно! Ще станем супер актьорски дует! Ще се прочуем — също като Кагни и Лейси! Или като Телма и Луис!

— Не знам, Биб, струва ми се някак…

— Как така не знаеш? Това е най-бомбастичният ни пробив! Той ще ни превърне в звезди! Всичко, което докосне, се превръща в злато!

Стиви разгледа визитката.

— Не ми вдъхва доверие.

— Моля?! — Ухилена до уши, Биби взе следващата чаша шампанско и тръгна към Кери Пиърс, за да й съобщи новината на века.

За съжаление Стиви имаше чувството, че агентката не дава пет пари за клиентката си. Колкото до Линъс, може и да не беше по вкуса й, но това не означаваше, че е отвратителен, долен тип. Крайно време беше да преодолее съмненията си, че всеки срещнат мъж представлява заплаха и че е неин дълг да спаси женското съсловие от опустошителния чар на силния пол. Не искаше да прекара живота си в огорчение и самота, но с това недоверие…

Прибра визитката в джоба си, огледа се и срещна погледи на мъжа, който не отлепяше очи от нея. Беше привлекателен, но изпитите чаши шампанско несъмнено подсилваха притегателността му. Размениха си по едно безгласно „Здравей“, той го възприе като покана и започна да си проправя път към нея.

— Привет. Казвам се Уил. — Изглеждаше с няколко години по-възрастен. На брадичката имаше трапчинка, която хлътна очарователно, когато се усмихна.

— Стиви.

— Хубав акцент — отбеляза той.

— Благодаря. — Тя го погледна с усмивка и усети, че не беше забравила как се флиртува. — Твоят също.

Уил ухаеше приятно, на канела. Може би трябваше да се отпусне, да приеме това ново запознанство, да загърби лондонския спомен и да преодолее болката.

— Искаш ли да се махнем от тук? — попита той.

Биби бърбореше все така оживено с агентката си.

— Защо не — съгласи се Стиви, преди да успее да размисли, и го хвана за протегнатата ръка.

В крайна сметка нюйоркският живот не беше чак толкова отчайващ.

Лори

Коси навсякъде! Космите я боцкаха под ноктите, оплитаха се около пръстите й, лепяха се по дрехите, а легнеше ли вечер грохнала след поредния изнурителен ден, по възглавницата й отново изникваха чужди косми. Никога не беше предполагала, че нещо толкова прозаично може да й причини такъв тормоз. Задушаваше се от тия косища и всеки косъм й напомняше за пропусната възможност.

Последен ден в „Трес Ерманас“. Още няколко часа и излиташе завинаги от този проклет град.

Град на ангелите. Не и за нея. Може би бдяха над други хора…

— Лориана! — провикна се Анита от тезгяха, където се беше настанила да лакира извитите си орлови нокти. — Иди да ни купиш кафе! И по-живо!

Лори режеше фолио за боядисване на кичури.

— Ей сега — отвърна тя, едва потискайки гнева си.

Отиде до местния бар и бързо взе кафетата. Барманът беше латино и знаеше поръчката й наизуст. Щом се върна, Анита изкомандва:

— Бягай да изчистиш отзад, че е доста мръсно.

Лори не отвърна и се замисли за статията, която беше прочела наскоро. Необузданата старлетка Аврора Наш се беше озовала в рехабилитационния център за пореден път. Чудеше се как е възможно младо момиче като нея да пропилее всичките си възможности. Защо все се бунтуваше? Живееше толкова охолно. Имаше пари, слава, успех… и любещи родители.

Без да каже гък, Лори се зае със следващата задача. Анита като че ли се озадачи от липсата на възражение и добави:

— И както си започнала, поизтъркай и клозета!

Някой беше разлял кутия сок на пода и лепкавата течност беше привлякла рояк мухи. Лори коленичи, накисна петното с топла вода и затърка линолеума.

След скандала с Анхелика се беше отказала да спори. Кротуваше и се преструваше, че връзката й с Рико е приключила. През това време двамата събраха малкото пари, с които разполагаха, и планираха маршрута си през Америка. Не я интересуваше как ще потръгне животът им — мислеше единствено за утрешния ден и за чувството да се събудиш на съвсем различно място. Почти усещаше вкуса на свободата като нещо напълно реално.

Лори прекоси прашния двор и изхвърли боклука сред облака от мухи в смърдящата кофа. По крака й пропълзя голяма хлебарка. Замисли се за баща си, за мизерията, в която го оставяше, и си каза, че щом намери работа, незабавно щеше да му изпрати пари. Не би го изоставила, но и не можеше да живее повече така.