Виктория Фокс: Островът на изкушението

Естествено, когато адвокатите й го запознали с условията по споразумението, господин Ван се превърнал в олицетворение на услужливостта. Той единствен съзнаваше с какво унищожително оръжие разполага Маргарет. Знаеше, че възрази ли, икономката щеше да го използва срещу него, без да й мигне окото. Затова подписваше чековете редовно и навременно. Идеалното споразумение.

— Може ли да отидем в парка? — попита я Ралф, подскачайки нетърпеливо на терасата.

Едва ли някога щеше да научи какво огромно наследство беше изгубил. И по-добре. Ако една поука си беше извадила Маргарет от престоя си на Какатра, то тя гласеше, че богатствата, славата, властта и имотите не са паспорт към щастието.

— Разбира се, че може, сладурчето ми.

Каква вина имаше Маргарет, че Енрике Маркес се беше разсеял? Номерът беше винаги да си нащрек, да не изпускаш от поглед крайната си цел. Дори в продължение на осем години.

Върнаха се в апартамента. Една разходка в парка щеше да им се отрази добре. Вече имаха свободата да правят каквото си решат.

Рубен ван дер Мейде излезе от вашингтонската космическа обсерватория. Асистентът му го догони с грамаден хотдог и Рубен го натика в устата си, като се изцапа целият с мазнина и жълта горчица.

Обърна се към внушителния купол на сградата и засенчи очи с ръка. „Ви Ди Ем Комюникейшънс“ постигаше нови висоти в междузвездните пътешествия. Без дори да се замисля, Рубен беше инвестирал няколко милиарда долара в проект, доближаващ човечеството до ръба на неизвестното. Този свят вече го беше покорил. Ред беше на следващия. Знаеше кога да се откаже. Колкото и да го болеше сърцето, Какатра беше в миналото. Връщане назад нямаше.

Перлата в короната му беше загубила безвъзвратно блясъка си; докато продължаваха да го свързват с онова място, името му щеше да е нарицателно за смърт и насилие. Събитията от онази кошмарна лятна нощ щяха да го преследват до последния му дъх. Дори сега, месеци по-късно, настръхваше, като си помислеше на колко тънък косъм е висял.

Смачка мазната хартия и я бутна в ръцете на асистента си. Човекът разговаряше по телефона и се наложи да притисне апарата между ухото и рамото си, за да поеме боклука. Рубен се запъти към обсерваторията.

Безспорно беше прекрачил дебела морална граница, вербувайки проклетите родилки. Съзнаваше го отлично, но това не го беше спряло — та нали именно непридържането към установения ред го беше издигнало до върха, и определено нямаше намерение да се извинява. Рубен знаеше, че е водач по рождение: в кръвта му беше.

Единственото, което го тормозеше, беше фактът, че Аврора Наш — отбягваше дори да си спомня името й — за малко да го свали от престола, да разобличи тайната схема на Какатра и да му пусне куршум в главата за капак. Рубен още не можеше да прецени кое щеше да е най-лошото в случая.

Открай време се имаше за недосегаем. Чак сега съзнаваше, че далеч не е такъв. Аврора усилено издирваше отговори и за да ги получи, беше опряла дулото на револвер в челото на най-влиятелния мъж в света. Ето на това му се викаше амазонка. Едва ли не го изпълваше гордост. И какво чудно — нали му беше дъщеря.

Рубен излезе късметлия. Така му било писано. Разкритието на Аврора до ден-днешен оставаше зад сянката на кръвожадния психопат, който по някакво щастливо стечение на обстоятелствата беше превзел сцената, привличайки цялото внимание върху себе си. Аврора имаше благоразумието да запази тайната, понеже проумяваше, че излизането й на бял свят щеше да навреди и на нея самата не по-малко, отколкото на Рубен. И тя като него нямаше никакво желание да се разчува за роднинската им връзка.

Хората от охраната ги бяха намерили в потресаващо състояние — Аврора с разкъсани дрехи, стаята в пълен безпорядък. Естествено, пресата си беше направила своите заключения, но Рубен така или иначе нямаше навика да се рови из жълтите вестници.

Е, съвестта го чоплеше малко заради кончината на Ребека Щутгарт. Но пък никой не го беше заподозрял, понеже Енрике Маркес, макар че копелето едва не го беше вкарало в кома онази нощ, се беше оказал идеалната изкупителна жертва. Като всички останали и Рубен оплака трагичната загуба на една прекрасна жена и съпруга и избра да си втълпи, че Маркес навярно щеше да я убие вместо него, ако я беше спипал пръв.

Съжаляваше само за момчето. За Ралф…

С него беше платил за действията си. Единствено Ралф беше признал публично за свое дете: за свой потомък и наследник. В негово име беше преглъщал тягостното присъствие на икономката си толкова години наред.