Виктория Фокс: Островът на изкушението

Булката стоеше босонога в пясъка, ослепителна в изящната си, дълга до глезените рокля, с разпусната коса и искряща кожа. Колко пъти си беше представяла сватбения ден, бялата премяна, сладката напрегнатост — и него, мъжа, който щеше да вземе ръката й.

— Готова ли си? — Баща й се усмихна до едното й рамо и я потупа нежно по ръката.

Моментът бе настъпил. Тя кимна.

Двамата тръгнаха тържествено по пътеката към олтара, съпроводени от разчувствани погледи. Всяко познато лице й навяваше тъга за онези, които нямаше да зърне вече.

Погребението на Максимо Диас се състоя около месец след празненството по случай шейсетия рожден ден на Рубен ван дер Мейде. Аутопсията бе отнела повече от очакваното време, тъй като хората на Ван дер Мейде неуморно бяха поддържали тезата, че младият мъж е получил фатална алергична реакция, докато кланът Диас не щадеше усилия да разпространява из пресата догадки за предумишлено убийство. Когато подозренията им намериха потвърждение и убиецът бе арестуван, семейството изпита облекчение. Клетият Максимо най-сетне можеше да почива в мир.

Погребалната церемония протече в скръбна, потисната атмосфера. Опечалените се струпаха в черен облак над изкопа в земята, обградени от равнодушните погледи на тисовите дървета. Дъждът не секна нито за миг.

Лори Гарсия загуби част от душата си онзи пагубна нощ.

Енрике Маркес.

Убиец, терорист, похитител. Зъл до мозъка на костите си.

Момичешката й любов, момчето с добродушните очи и благия смях, с дръзките въжделения и огненото сърце, някак се беше озовало на мрачно, самотно място. Бе загинал там дълго преди Лори да срещне онзи безмилостен поглед в другия край на корабния салон.

Лятото отстъпи място на есента и макар Лори да живееше в летаргия, земята продължаваше да се върти, несъпричастна с вътрешната й агония. Минаха часове, дни, седмици, белязани от убийствена несигурност, докато накрая истината изплува с болезнена яснота: мерзавецът, който я бе преследвал месеци наред, който й бе изпращал онези гнусни писъмца, беше отговорен и за отравянето на Максимо и — по стечение на едно злокобно недоразумение — за смъртта на Ребека Щутгарт. Медиите го провъзгласиха за маниакален психопат, нарцисист, свирепо животно, за човека, промъкнал се чрез измама на яхтата, която целял да превърне в сцена на кървава касапница.

Съзнанието й не го побираше. Разкритието беше прекалено шокиращо, като от филм на ужасите или кошмар наяве.

Неспирно я изтезаваха въпроси. Как бяха допуснали престъпник на борда в епоха, когато охранителните мерки бяха толкова педантични, че граничеха с нарушаване на личното пространство? Как изобщо му бе хрумнало на човек като Ван дер Мейде да набави обслужващия си персонал от толкова необичаен източник? Как така на никого не му беше направило впечатление социопатското поведение на Енрике? Очевидно благородните намерения на Рубен Худ се бяха провалили. Онеправданите нямат желание да зависят от нечии подаяния. Богатството и властта преобразяват човека и го превръщат в парий. Рубен се беше смятал за недосегаем. Оказа се обаче, че не е.

В крайна сметка откриха бомбата, скрита на долната палуба. В самото начало усилията на следователите бяха разпръснати по многото инциденти, състояли се борда. Никой дори не беше подозирал колко мащабен е бил всъщност планът на Енрике, докато последният екип на местопрестъплението по случайност не се натъкна на смъртоносното устройство.

Лори вярваше от дъното на душата си, че Господ ги беше закрилял онази нощ. Не се беше стигнало до детонация. Но въпреки че бомбата беше намерена, същото не можеше да се каже за Енрике Маркес — познат като Хуан Ромеро по време на съдбовните събития. Сякаш беше потънал вдън земя.

Месеци по-късно, малко преди Коледа, по южноафриканското крайбрежие уловиха голяма бяла акула. Когато изпразниха стомашното й съдържание, между парчетата полусмляна храна откриха и една гладка сребърна халка. Лори се смрази от ужас, като научи.

Хлапе от гетото, чийто копнеж по недостижима жена го беше подтикнал към насилие. Вестниците изгълтаха историята като топъл хляб.

Десидерия Гомес я придружи на погребението.

— Ако мога да съм ти от помощ…

— Мисля да си почина известно време — обяви Лори. — Ще ти се обадя, като се почувствам готова.

— Къде ще отидеш? — Десидерия потърси в очите й душевна потребност, която можеше да задоволи, но остана с празни ръце.

— В Испания. Ще бъдем само двамата с Омар. Самички.