Виктория Фокс - Островът на изкушението

Невидима сила го дръпна отдолу и главата му се озова под водата. Внезапно пълно потапяне, след което се усети свободен да изплува на повърхността.

Връхлетя го неподправен ужас. Заплиска водата с ръце, създавайки буря край себе си, докато от гърлото му се процеждаше писклив стон, по-тънък и от въздуха. Устреми се напред, но тялото му най-необяснимо кривна наляво и чак когато бръкна с ръка под повърхността с отворена, отчаяно търсеща длан, установи, че десният му крак не е на мястото си.

Още едно подръпване. Напълно безболезнено. Този път торсът му изскочи по-лек от шамандура на повърхността, а от устата му рукна поток от гъста течност със същия онзи металически вкус.

Задави се в собствената си кръв. Нещо се блъсна в него, по-мощно от вълнолом. Отвърна на удара с ритник; въображаем ритник, понеже вече нямаше с какво да рита. Използва малкото сила, останала в ръцете му, да се придвижи напред, но главата му вече бучеше от прилива на кръв и паника. Пак се пресегна под водата и опипа останките от крайниците си. Левият беше отхапан малко над коляното, а десният — чак до хълбока. Нещо меко се провлече между пръстите му, хлъзгаво и плътно на пипане, и някакъв парадоксален инстинкт го накара да издърпа червата си, което му донесе неочаквано чувство на удовлетвореност, все едно че бе разплел упорит възел.

Последна глътка студен нощен въздух и беше завлечен към дълбините.

— Защо не ме дочака?

Лежаха напълно изтощени. Двама влюбени, изхвърлени от морето на самотен бряг.

— Дочаках те — промълви тя задъхано. Водата ги обграждаше с лунните си отблясъци и гальовния напев на вълните, както в онази първа нощ. — Не съм била с друг.

На една ръка разстояние — красивото му лице, белегът над горната му устна, целунат милион пъти в спомените й. Знаеше как го беше получил. Доверил й беше историята.

— Стига толкова лъжи — прошепна до ухото й.

— Не те лъжа.

— Максимо Диас. Детето ти.

Лори се пресегна да хване ръката му и той й позволи. Пръстите им се преплетоха.

— Опитах се да ти кажа — обясни му тя. — Кълна ти се. Ребека не е била откровена с теб.

По лицето му пробяга сянка на съмнение. Болка дори.

— Когато ти е казала, че не си способен да имаш деца — продължи Лори с тих глас. — Способен си. Моето дете е доказателството. Нашето дете.

Той не отлепи поглед от очите й.

— Не може да бъде.

— Може и е. — Погали палеца му. — Стига толкова лъжи.

Нещо невиждано досега просветна в очите му. Доверие. Новородено, крехко: придружено от страх и надежда.

— Омар е твой.

Тя го придърпа към себе си, за да почувства сам бавното туптене на сърцето й, да й повярва.

— Твой син е.

— Свали пистолета, Аврора.

— Седни.

— Дай ми го…

— Седни!

Рубен се срути в най-близкия стол. Мъчеше го ужасяващо главоболие от удара в парапета и не можеше да разсъждава ясно. Какво се случваше тук? Трябваше да дойде на себе си, и то възможно най-скоро. Иначе лошо му се пишеше. Повече от лошо, мамка му.

— Ще ми разкажеш всичко от начало до край.

Притежанията му бяха разхвърляни из цялата каюта, изпотрошени, съсипани. Сякаш беше гръмнала бомба.

— Биологичните ми родители. — Револверът се тресеше пред очите му, но Рубен не можеше да прецени дали е от възможното мозъчно сътресение, или ръцете й наистина треперят. — Не си прави оглушки! Кои са?

— Моля те… — заекна насреща й. Жалка картинка. Никога досега не му се беше случвало да умолява някого.

— Не търси милост от мен — озъби му се Аврора. — Не си прави труда, дядка нещастен.

Рубен обичаше да си поставя предизвикателства. Така беше се издигнал в живота. Хрумваха му всякакви нечувани идеи, а той, вместо да ги отритне, си казваше „Хайде де!“ и се впускаше с главата напред.

В този случай обаче беше отишъл твърде далеч. Навлязъл беше в дълбоки води. Тайната трябваше да остане с него до гроб, сам трябваше да носи кръста си.

А тежестта му беше на път да го прекърши.

— Успокой се. — Дулото ту идваше на фокус, ту се размазваше пред погледа му. — Моля те… преди да си свършила някоя глупост. Охраната ми — пак запелтечи — … ще те повалят…

— Кои са? — изкрещя Аврора. — Казвай веднага или ще опръскам стените с шибания ти мозък и, вярвай ми, окото ми няма да мигне.

Рубен преглътна сухо.

— Тя… — Имаше чувството, че главата му е пълна с лепкава каша. — Тя беше финландка. Беднячка. Отчаяно младо момиче.

Аврора тикна дулото на пистолета в лицето му.

— Къде е в момента? Жива ли е още?