Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Затова е мой дълг да ви разкрия информацията, с която разполагам от известно време.

Стиви си проправяше път с лакти през тълпата от гости. С всяка следваща крачка сцената като че ли се отдалечаваше.

— Вероятно новината ми ще е голям шок за повечето от вас. Дори, жалко, но факт, за собствената ми съпруга. Несъмнено всички знаете колко тежки бяха изминалите няколко години за колегите ми от киноиндустрията…

Свиреп гняв кипеше във вените й, изгаряйки сърцето й. Къкрел беше в нея още откакто бяха въвлекли Биби в мръсните си игрички. Сега лавата преливаше от червеното гърло на вулкана.

— Загубихме съкровен приятел. Смъртта му остави своя отпечатък върху всички ни.

Нямаше да го достигне навреме. Негодникът щеше да си изпее всичко, преди да е успяла да…

— И така, принуден съм с прискърбие да ви съобщя, че…

— Достатъчно, Дърк.

Стиви спря на място. Дърк примига слисан, сякаш току-що пробуден от сън, където бе притежавал върховна власт, отнета му с един замах при завръщането в реалността.

Жан Моро стоеше до него. Присвои си микрофона с галантен жест.

— Ще се наложи да ти взема думата.

Сините му очи намериха Зандър сред публиката и се впиха немигващо в него.

— Рубен ще дойде всеки момент — обяви авторитетно. — Представлението приключи.

Небето се обърна на сто и осемдесет градуса. От раната на Ребека през пръстите й шуртеше гъста, лепкава кръв.

Рубен я бутна. Само толкова й трябваше.

Тялото й се преметна през парапета на яхтата досущ като парцалена кукла, плясвайки шумно върху разпенените води няколко метра под борда. При сблъсъка си с океана вече беше мъртва.

Нямаше време дори да зърне мъжа, затърчал се към нея от вътрешността на кораба, крещейки име, което не беше нейното.

Рубен се извъртя рязко тъкмо когато мъжът му връхлиташе. Стори му се смътно познат.

Нападателят замахна с юмрук, улучвайки го право в лицето. Зашеметен и обездвижен за момент, Рубен почувства как тънка струйка кръв потича от единия му синус, пропълзява през носа му и излиза през едната му ноздра. Свлече се на палубата.

Енрике се хвърли върху металния парапет на носа. Далеч долу вълните поклащаха безжизненото й тяло като плавей, а кожата й отразяваше меката лунна светлина.

Лори.

Едно-единствено нещо можеше да стори. Да скочи.

Притичвайки по главната палуба, Лори дочу силен плясък откъм носа на яхтата. Всичко наоколо беше толкова притихнало, че и най-малкият звук отекваше като гръм.

Едва успяваше да насмогне на темпото му.

— Какво се случи на сцената, Жан? — попита го.

— Връщай се в салона, Лори.

— Не. Не и докато не поговорим.

Той стигна до стълбището и се обърна към нея. В погледа му се сблъскваха огън и лед.

— Връщай се в салона — повтори й. — Не искам да те виждам. Стой настрана от мен. Отивай при приятелчето си.

— Почакай — не се отказваше Лори.

Жан махна пренебрежително с ръка.

— Не ми обръщай гръб.

Излязоха на горната палуба, значително издигната над останалата част от кораба и съвършено пуста. Овален басейн с цвят на аквамарин блещукаше под звездното небе, а на дъното му прозираше герб с инициалите „ВДМ“, увеличен като през лупа от кристалната вода.

Жан се оглеждаше за Рубен. Провери и от двете страни на палубата. Къде се беше потулил, дявол да го вземе? Трябваше да излезе на сцената преди трийсет минути. Гостите започваха да нервничат особено след недовършената изява на Дърк.

Лори се спря.

— Поне толкова ми дължиш.

— Нищо не ти дължа. — Той извърна лице към нея. — Случилото се помежду ни беше недомислица.

— Недомислица — повтори сухо Лори.

— Забрави за всичко. Аз успях някак. — Гласът му я натъжаваше. Беше го загубила безвъзвратно.

— Май наистина живееш в пълна заблуда — прошепна му тихо.

Очите на Жан светеха като стъкло, по-лазурни и от басейна зад гърба му.

— Върви си — каза й равнодушно. — Напусни острова и повече не се връщай. Не си добре дошла тук.

— Как смееш? — Вятърът развяваше косите й. — Как смееш след всичко, което ми причини?

— Всичко, което аз съм причинил на теб? — Най-сетне — реакция. Пъхна ръце в джобовете си, обърна се да тръгне в другата посока, но явно размисли и се върна към нея. — Държиш се невъобразимо, проумяваш ли?

— Точно ти ли ми го казваш? — избълва гневно. — Играеш си с мен още от първата ни среща. Не си спирал да ме лъжеш! Всичко помежду ни се гради върху една долна лъжа. Ако не лъжа — тогава малодушие. Не знам кое е по-лошото от двете.