Виктория Фокс - Островът на изкушението

Стиви я прекъсна с горчив смях.

— Светец от класа.

— Но не е гледал безучастно как родителите му умират — вметна Лори. — Зандър се лъже.

— Ти пък откъде си толкова сигурна? — изгледа я свирепо Стиви.

— Просто съм.

— Просто си! Ех, Лори, а аз те мисля за интелигентна жена.

— Млъкнете — промълви Аврора. Никой не я чу, понеже скандалът беше в разгара си.

— Разказвал ми е за онзи злощастен ден — не отстъпваше Лори. — Знам истината.

Стиви направи гримаса.

— Нито веднъж не ти е казал истината, бъди сигурна. Ако дори за миг си въобразяваш, че ще заживеете щастливо, нека те уверя, че допускаш най-жестоката грешка в живота си. Не се намираш в шибана приказка, Лори.

— Просто завиждаш — разпали се Лори.

Стиви прихна в смях.

— Моля ти се! Напоследък се наслушах на идиотщини, но тази получава първата награда.

— Млъкнете. — Никой не забеляза как лъскавото острие на ножа изниква от роклята на Аврора.

— Завиждаш, защото Жан не ти е обърнал внимание, а ти се ще да беше. Личи си по разпалените ти приказки по негов адрес; изписано е на лицето ти. Обзалагам се, че си го представяш в леглото си. Всяка жена го желае — и ти не си различна. Спала съм с него и това те измъчва.

Стиви се тресеше от ярост.

— Права си. Защо ли? Защото в природата на мъже като Жан Моро е да лъжат и изневеряват. Вършат ужасни неща и бягат от последиците. Ограбват те до последно. Лори, не искам да се карам с теб. Искам единствено да ме изслушаш. Да ми повярваш. Мъже като него…

— МЛЪКНЕТЕ!

Аврора вдигна ножа в ръка. В очите й се вихреше буря.

Каютата потъна в тишина.

— Дай ми го, Аврора. — Ребека протегна ръка към нея. — Внимателно. Дай ми го.

— Забрави. — Ножът се тресеше в дланта й. — Пропилях достатъчно време. Цели деветнайсет години.

— Прибегнеш ли до него — заговори й умолително Стиви, — значи са спечелили войната.

— Така или иначе са я спечелили. — По едната й страна се търкулна самотна сълза. — А аз загубих. Загубих толкова много, че вече нищо не ми остана.

— И ще пропилееш остатъка от живота си? Не им се давай толкова лесно.

— Права е — подкрепи я Лори.

От гърлото на Аврора глухо се изтръгна смесица между стон и въздишка.

— Знаете ли какво? Струва ми се, че животът не е толкова голяма работа, колкото всички го изкарват.

— Не това е начинът — продължи с утешителен глас Стиви. — Вярвай ми, не е.

Ребека отново протегна ръка.

— Дай ми ножа и лично ще ти доведа Рубен. Става ли, Аврора? Ще ти го доведа. Обещавам преди края на вечерта да намериш отговорите, които търсиш.

На Рубен му се повдигаше от тази песен. Бяха наели рок групата, оглавила сума музикални класации в последно време — четворка палячовци с тъпанарски прически и толкова тесни дънки, че едва държаха краката си отворени.

Огледа салона за някой служител на охраната. Сигурно вече бяха спипали Аврора Наш. Успееше ли да я затвори някъде до речта си в полунощ, всичко щеше да е тип-топ.

Погледна часовника. Единайсет и половина. Краят му се виждаше.

Хубавото на яхтата й беше, че не предлагаше много скривалища.

Нощната мразовитост се просмукваше чак в костите на Аврора. Солената вода се плискаше звучно по продълговатия корпус на яхтата. Тъмният въздух увисваше отгоре й като мастилена завеса. Отвън, на главната палуба, беше студено. И пусто.

— Изчакай ме тук — заръча й Ребека, прибирайки внимателно ножа в джоба си. — Недей да мърдаш наникъде. Ще се върна.

Лори реши да провери как е Максимо Диас, преди да се върне на горната палуба. В тъмнината се различаваше само тъмният му силует върху леглото. Едната му ръка висеше от страничната рамка. Из стаята се носеше странна миризма.

Лори затвори тихо вратата.

Едва няколко години я деляха от крехката възраст на Аврора, затова можеше да си представи какъв шок би изживяла след такова разкритие. Колко ли още деца беше поставил Жан в подобно положение? Животът на още колко хора беше разгромил? До момента се беше замисляла единствено за прекършената в зародиш възможност и нея да бяха въвлекли. За добро или лошо.

Затвори очи, прогонвайки спомена за предателството му. Чакаше я работа.

Трябваше да се изправи лице в лице с него.

Една истина в замяна на друга.

Стиви се натъкна на Зандър на път към салона.

— Къде се губиш? — попита я угрижено той. — Търсих те къде ли не.

— По-късно ще ти обясня. — Върна вниманието си към мисията им. — Някакво развитие по въпроса с Моро?