Виктория Фокс - Островът на изкушението

Зандър поклати глава. Думите на Жан се усукваха като паразитни лиани около гърлото му, душаха го, посрамваха го.

— Отговорът му е „не“ — отвърна й. — Ще трябва да се оправяме сами.

— Хубаво тогава. — Стиви го поведе. — Още по-добре.

Дърк Майкълс тества микрофона. Тазвечерните гости се бяха струпали пред сцената — близо четиристотин нетърпеливи лица, пламнали от алкохола и вълнението.

— Репетирал ли си? — беше го попитала по-рано жена му, изгълтвайки двайсетото си питие за вечерта. Той беше махнал в лицето й с ръка, като да пропъди досадна муха, каквато всъщност си беше. Ако мъж със статута на Дърк не можеше спонтанно да каже няколко думи за времето, прекарано със стар приятел, то кой тогава?

Надяваше се, че Рубен няма да възрази, ако използва повода за още едно благородно дело след възпоменателните хвалебствия. А именно — разбулването на истината за смъртта на обичния им Линъс: за хладнокръвната убийца Биби Райнър и съучастничката й Стиви Спелър.

Едва ли нещо друго би му се усладило повече от отмъщението в името на покойния му приятел.

Рубен го потупа по гърба.

— Имаме ли готовност? — попита го духовито.

Точно това искаше Линъс.

— Трябва да поговорим. Спешно е.

На Рубен му кипваше. Съпругата на Жан го преследваше по петите от дни с изражение на гладно улично псе. Точно сега ли намери да му досажда?

— Това също. — Върна вниманието си към Дърк, готвейки се за предстоящ панегирик.

— Мисля, че трябва да ме изслушаш.

— А аз мисля, че трябва да се разкараш.

— Рубен…

— Какво?

— Аврора Наш знае.

Яхтата стоеше неподвижно насред безбрежния океан. Накъдето и да погледнеше, Аврора виждаше само вода и небе. Обви ръце около тялото си.

— Госпожице Наш?

За нейна изненада гласът се оказа на непознат тип с радиостанция в горния джоб на сакото и жица, свършваща в едното му ухо. Мъжът я беше издирвал повече от час и определено се радваше да я види.

— Бихте ли дошли с мен?

— Имам среща с един човек — отвърна тя.

— С никого нямате среща.

— Моля?

Мъжът я сграбчи за лакътя. Тя опита да се изтръгне, но хватката му беше твърде силна.

— Не се съпротивлявайте, госпожице Наш. Не бива да караме господин Ван дер Мейде да чака.

Зандър хвана жена си за ръката.

— Стиви, недей. Сигурно блъфира.

— Не блъфира. — Стиви впи поглед във врага си. Дърк се перчеше под прожекторите на сцената. Само да се усъмнеше, че е намислил да загатне дори за Биби Райнър, директно изскачаше на сцената до него. Надявала се беше да решат въпроса на четири очи, да си спестят публичното унижение, но ако на Дърк му беше скимнало да играе мръсно, нямаше да му се размине току-така. Стиви щеше да изпее цялата истина за Какатра.

След онова, на което беше станала свидетел тази вечер, не се съмняваше, че всеки присъстващ ще я изслуша с интерес.

Ребека провери и от двете страни на палубата, в случай че Аврора се беше скатала някъде. Нямаше и следа от нея.

— Не разбирам — зачуди се Ребека. — Оставих я точно тук…

Рубен стискаше здраво с ръка касата на вратата, изгърбен като маратонец на предела на силите си. Белите кокалчета прозираха през загорялата кожа на пръстите му.

— Как е научила?

Ребека посрещна погледа му.

— Трябва да й разкриеш истината, Рубен. Момичето има право да знае кои са биологичните й родители. Поне толкова й дължиш. Обещах й да те доведа при нея.

— Как пък ти хрумна, тъпа самонадеяна кучко? — Слюнки се разхвърчаха от сбърчените му устни.

Ребека не беше очаквана толкова бурна реакция.

— Защото трябваше…

— Ти си била, нали? — Връхлетя й с неистов пламък в очите. — Трябваше да се досетя, че е вътрешен човек, но точно ти ли? Мамка му! — Лицето му придоби керемиденочервен цвят, ноздрите му се разшириха като на разярен бик. — Дявол да те вземе, жено, много ти стиска.

— Бъркаш се. Не знам за какво говориш. Нищо не съм издавала на Аврора.

— Така ли? — Рубен я доближи още повече, обграждайки я с туловището си, притискайки я към металния парапет на носа. — Ами как тогава е успяла да проникне в компютъра ми? Кажи де. Как ми е пуснала онази извратена бележчица, заради която треперя от страх от двайсет и четири часа?

Допреди час Ребека беше приписвала бележката на Лори Гарсия. Тогава още не бе подозирала, че другите две знаеха — а сега всичко грейваше от ясно по-ясно. Аврора Наш знаеше. Тя беше отговорна за сплашващото съобщение.

Рубен сграбчи косата й с груба сила.

— Да нямаш сливи в устата? — озъби й се, скубейки с шепи. Ребека правеше безсилни опити да се отскубне от гнусното му туловище. Стискаше челюстта й с такава жестокост, че не можеше дори да отвори уста. Най-накрая успя да се откопчи от хватката му и се изплю в лицето му.