Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Не бих се описал като страхливец.

— Я стига! Къде се губиш толкова време, Жан? Мина цяла година. Месеци наред се мъчех да те открия, а ти ме изолираше напълно. Как се чувствах според теб?

— Толкова си наивна — изръмжа той. — Като хлапачка.

Думите сами изригнаха от гърлото й:

— Знам за Какатра. Знам с какво се занимаваш на острова и знам какви са били плановете ти за мен.

Лицето му остана безизразно.

— Не отричай. Не се опитвай даже. Знам всичко.

— Бъркаш. В пълно неведение си.

По роклята й се образуваха меки вълни като от разтопено злато.

— Тогава бъди така любезен да ме просветлиш.

— Има ли смисъл? Няма да разбереш.

— Досега съм разбирала всичко, което си ми казвал. Вярвала съм на всяка твоя дума и продължавам да вярвам. Може би там ми е грешката. Много хора се опитваха да ме убедят в това.

— Стой настрана — предупреди я той. — Нямаш нищо общо.

— Имам и още как. След всичко, което ми сподели за чувствата си към мен… — гласът й затрепери, но успя да го овладее — … трябва да знам дали си бил откровен. Че не съм била поредната… стока. Поредната бизнес възможност.

— Жените в твоето положение са причината да се заема с работата си. — Никога досега не го бе чувала да говори толкова разпалено и го пожела въпреки гнева, който хранеше към него. — Нужна им е нечия намеса. Имат нужда от закрилник, защото никой никога не е давал и пет пари за тях. Сигурна ли си, че ако ти бях отправил предложението си, щеше да откажеш?

— Нередно е.

— Проектът ни е с хуманитарна цел, първият по рода си. Променяме живота на хората. Даваме им надежда. Връщаме ги в релси.

— Май не за пръв път се оправдаваш пред самия себе си.

— Спя спокойно нощем.

Тя се разсмя.

— Защо ли не се учудвам?

Жан проучи лицето й с поглед.

— От друг човек ли научи?

— Няма значение.

— Аз решавам дали има, или няма.

Лори се върна в спомените си към онзи далечен ден на Какатра, когато бе открила документите за себе си. От онзи момент несигурността я преследваше по петите като зло куче. Сега осъзнаваше, че истината я беше осенила много преди посещението на Ребека Щутгарт.

— Като ме покани във вилата си след нощта на плажа… намерих една папка с номер LA 864. После разбрах, че не й е било там мястото. Трябвало е да попадне при тези на другите жени — подхванати проекти, замразени за момента.

В паметта й изникна споменът за хранилището на ценните документи. Старият фар на отдалеченото островче: забравен от света, с обелени, побелели от солената океанска вода стени.

— Съхранени все пак, в случай че решиш да ги подновиш по-нататък — продължи тихо. — Но аз съм била изключение… не си ме пуснал по каналния ред.

Сакото на Жан плющеше на студения вятър. Мина доста време, преди да проговори.

— За нищо на света — каза тихо. — Не бих допуснал да износиш бебето на друг мъж.

Думите му увиснаха във въздуха помежду им. Лори трепереше. Дъхът й излизаше на малки бели облачета, които бързо се разсейваха в тъмната нощ.

Жан пръв наруши тишината.

— Досега никой не е обсебвал мислите ми като теб. — Гласът му пресекна от вълнение. — Но не мога да забравя какво ми причини. Предаде ме.

Несподеленото я глождеше отвътре.

— Не съм те предала.

— Както и да го представяш, важното е, че свидетелството е налице.

— Какво свидетелство?

— Не ме карай да произнасям името му.

— Нека ти обясня. Има нещо, което трябва да чуеш…

— Не! — Разсече нощния въздух с ръка, а думата отекна самотно по пътя си към звездите. Досега не го беше чувала да повиши тон и силата на гласа му я стресна. — Как ти го позволи съвестта? Как можа да му се отдадеш? След случилото се помежду ни?

— Аз…

Но той вече я целуваше пламенно, заровил ръце в косите й.

Целуваше я, сякаш открадваше последната целувка на земята.

Вълните връхлетяха Енрике с леденостудената си плесница. Солената вода нахълта в дробовете му, давейки го. Опитен плувец беше, но срещу такова безпощадно течение нямаше шанс. Океанът го подхвърляше като детска играчка, загубена в пусто, призрачно мазе. Бореше се за глътка въздух, напрягайки сетни сили да задържи главата си над бушуващите води.

Зърна тялото на Лори на около петдесетина загребвания разстояние. Катраненото вълнение му пречеше да прецени дали мърда. Мъчеше ли се да плува, или движенията на океана си играеха с очите му? При следващия мимолетен поглед — пълен покой, скованото тяло на удавница, носено по очи към някой тъмен бряг, а може би вперило невиждащ взор към графитното небе със студения му рой звезди, единствени свидетели на последното й издихание.