Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Май… май че да.

— Май че да?

— Не съм сигурен. — Вдигна ръце. — Но мога да проуча.

— Да проучиш? Нещо ми намирисва. Нали уж трябвало през месец да й превеждаш цяло състояние? Или бъркам? Ясно. — Думите му от онази вечер в Какатра се занизаха в паметта й. — Хуманитарна насока на кукуво лято, зло копеле такова.

— Аврора…

— Отвращаваш ме.

Рубен си представи, че седи до собствената си сянка и я гледа как скача от стола и се нахвърля на госпожичката, измъква й оръжието и я нахулва, задето дрънка небивалици. Кое нормално дете си измисля подобни истории? В същото време истинският Рубен беше като закован на стола, седеше неподвижен с пулсиращо главоболие и изтръпнали крайници. Грохнал шейсетгодишен дъртак.

— Ами той? — подкани го гневно Аврора.

— Кой?

— Баща ми. Какво можеш да ми кажеш за него?

Дълбоко в смразеното му от ужас съзнание зави алармена сирена. Рубен се вкопчи в истината.

— Том Наш… Той…

— Какво той?

— Не мога да…

— Казвай!

— Том Наш е гей — изграчи накрая.

Аврора примига недоумяващо.

— Том е гей. Гей е — повтори Рубен.

Тя му се изсмя.

— Нали питаш защо? — засече я той, отчаяно мъчейки се да замаскира скандала, който се бе заклел да не разбулва пред никого. — Ами, ето ти причина. Том Наш е гей и светът в никакъв случай не бива да научава. Затова двамата с Шерилин трябваше да се сдобият с дете, което можеха да нарекат свое — сиреч ти беше ключът към идеалната картинка, образцовото американско семейство. Някак си щеше да му окапе престижът, ако фенките разберяха, че гони мъжки дупета от тук до Тимбукту…

— Не ти вярвам. Не е възможно.

Само дето беше. Беше, да му се не види. Отделните спални на Том и Шерилин, необичайните им взаимоотношения, отчуждеността… онази Коледа в тексаското ранчо, когато Аврора беше заварила баща си и Били Боб Хокър в конюшнята разсъблечени и с разкопчани колани, но какво знаеше едно малко момиченце…

Най-хладнокръвно и целенасочено Аврора притисна дулото на револвера в челото на Рубен.

— Ако Том не ми е баща… — освободи предпазителя — … то кой тогава?

Ланс Хломски беше пометен в потока от хора, изливащ се към долната палуба. На горния етаж беше плъзнала мълва, че Рубен ван дер Мейде се издирва. Разпространяваха се фантастични слухове за въоръжен нападател, психопат на борда на кораба, който пленил милиардера за откуп.

Измишльотини. Най-вероятно на персонала му беше доскучало и твореше небивали историйки за развлечение.

Въпреки това, за да остане верен на природата си, Ланс се паникьоса. Откакто се помнеше, си беше емоционален. Или мекушав, както предпочитаха да го наричат околните. Умишлено поизостана от ентусиазираното стълкновение и отвори вратата на един от апартаментите за гости. Лъхна го странно зловоние. Светна лампата.

Максимо Диас лежеше по корем върху леглото, преметнал една ръка през рамката, а подпухналото му лице бе възприело неестествено изражение. Очите му бяха изскочили от орбитите си, а езикът му провисваше като мъртво мекотело от ъгъла на сиво-зеленикавата му уста.

В гърлото му се надигна жлъчка и Ланс отстъпи, залитайки към коридора.

Първоначално му се стори, че някой друг крещи, че друг поема контрола над ситуацията.

Но после осъзна, че чува собствения си глас.

— Смъртен случай — викаше с пълни гърди. — Вдигнете тревога!

— Кръстих те Аврора — разказваше Рубен. — На богинята на зората. Защото беше първото ми дете.

Не, не, не, не, не.

— Какво ли не бях преживял. Наситил се бях на всичко. Отегчен до смърт. Нищо че на Какатра кипеше бурна дейност: родилки, бебета, приемни семейства. Бизнесът ми носеше купища пари, но не подлагаше на изпитание волята ми. Трябваше ми ново начинание…

Тялото й сякаш се разглоби. Намери опора в стената и започна да се свлича към пода като петно гъста боя.

— Чувството беше страхотно — шибана революция, казвам ти. Правех не крачка, а скок напред.

Пистолетът висеше от пръстите й като мъртва риба.

— Оказа се, че не е чак толкова трудно — продължаваше той. — Не и след първия път.

— Не го казвай. Моля те, не го казвай…

— Не знам защо точно на нея се спрях. — Тонът му излъчваше примиреност с неизбежното. — Пътувах до Финландия специално, за да я видя… изникнаха усложнения с обмена на информация, и далеч не очаквах да е толкова красива. Но в главата ми моментално се зароди една гениална идея. Обясних й какво се изисква от нея. Какво е положението на Том и Шерилин.