Виктория Фокс - Островът на изкушението

Аврора очакваше да припадне всеки момент.

— Северното сияние… под него си зачената. Чувствах се като бог — бръщолевеше умопомрачено, — като родоначалник. Изпратен на земята с една-едничка цел. Създаване на потомство. — Облиза устни. — Прероденият Адам! Потомците ми щяха да наследят света… нима е възможно човешко същество да се сдобие с по-голяма власт?

Рубен се тресеше целият; пръстите на краката и ръцете му бяха ледени.

— Възможно е — ако стори нещо нечувано… Помисли си само. — Безумният му поглед скочи към нея. — Деца, отгледани от заможни, влиятелни семейства в другия край на света, орисани на величие и исторически дела… Деца, в чиито вени тече моята кръв…

Смисълът на думите му я връхлетя като товарен влак.

Нещо варварско я подтикна да му се нахвърли с голи ръце.

— Недей! — изрева Рубен. — Аз съм единственото ти семейство!

Тя атакува с нокти очите му, косата му, всичко, до което се докопа.

— Аз съм, Аврора. Аз съм баща ти. Добре дошла у дома.

Малко по-надолу по плажа крачеше смел ловец на морски костенурки. Баща му беше казал, че нощем снасят яйцата си на брега, и момчето се оглеждаше за люспести крачка и лъснали под лунната светлина черупки в пясъчни бразди. Нямаше работа тук посред нощ — спипаше ли го навън, госпожица Дженсън, икономката, щеше собственоръчно да му извие врата, — но в имението му беше доскучало. Присви очи, за да фокусира яхтата, чиято светлинка блещукаше като че ли на стотици километри от брега, и му се прищя да е там. Бяха му обещали, че един ден всичкото това ще е негово, ще се радва на баснословно наследство. Клечеше до плискащите се вълни, обхванал с една длан брадичката си, ровейки слепешката из влажния пясък с другата ръка, и си мислеше какво ли би било да забогатее. Коленете му вече бяха мокри, но малкият продължаваше да тършува из погълналите дневната топлина копринени песъчинки в търсене на последната за вечерта находка.

Първоначално пръстите му стиснаха откритието съвсем инстинктивно, както бебешка ръчичка стисва палеца на мама. Имаше чувството, че е напипал мрежа, като онези, в които ловеше раци, но тази се оплиташе другояче, теглеше го сякаш, принуждаваше го да погледне.

Маргарет Дженсън събираше методично багажа си. Нещо се беше объркало. Какво обаче? Дали не бяха разкрили замисъла на Енрике? Дали не го бяха изнудили да си признае?

Ами ако целият им план беше разобличен? Изобщо не се и съмняваше, че ще я издаде и окото му няма да мигне.

Спипаха ли го — мъртъв беше. Тя също.

Яхтата още пълзеше на хоризонта, бавно следвайки курса си към брега. А вече минаваше полунощ. Не оставаше много време. Трябваше възможно най-скоро да ги измъкне от острова.

Мъчейки се да овладее нарастващата си тревога, Маргарет хукна към стаята на Ралф. Вратата й стоеше открехната и тя я блъсна. Светлината от коридора се разля в тихото помещение.

Обзе я внезапна паника. В леглото на сина й се виждаха само намачканите чаршафи, а прозорецът зееше отворен. Втурна се към него и през мъглата на отчаянието си разпозна мястото, откъдето очевидно беше слязъл на плажа.

В същия момент чу пронизителен писък. Безспорно неговият глас.

Маргарет препусна надолу по стълбището и излезе в нощта. Всяка глътка въздух замръзваше в гърлото й. Спусна се към пясъчната ивица, напрягайки мускулите на краката си до краен предел, а сякаш бягаше под вода. И да полетеше, пак нямаше да е достатъчно, пак щеше да е твърде бавно.

Още няколко крачки и я заля такъв внезапен прилив на облекчение, че й причерня. Момчето клечеше само на брега, по-дребно от всякога сред обкръжаващия го мрак.

Само дето не беше само.

Като изхвърлен от океана мъртъв тюлен в краката му лежеше тялото на жена. Оплетената й тъмна коса полепваше по лицето й. Роклята й беше подгизнала. Едната й ръка липсваше от лакътя надолу, сякаш изтръгната от…

Маргарет притисна Ралф към гърдите си и извърна настрана подпухналото му от плач личице. Преобърна с крак жената, която приличаше на изтласкано от дълбините умряло морско същество. Тялото се стовари по гръб, разплисквайки водата.

Като разпозна удавницата, Маргарет стисна ръката на сина си и побягна.

Церемонията се проведе под лазурно, слънчево небе. Пролетта беше дошла, а с нея и първите топли дни за годината. Гостите се бяха събрали под навес от преплетени лиани и едри розови цветове, поклащани гальовно от океанския бриз.