Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Но заради щастливия брак си е струвало да търпиш, така ли?

— Не. Съвместният ми живот с Жан никога не е бил щастлив.

Аврора се изсмя горчиво.

— Да не мислиш, че ми пука за брачните ти несгоди?

Стиви стисна рамото й.

— Недей така. Вината не е на Ребека.

— Не е ли? Затваряла си е очите, твърде голяма страхливка е била, за да се опълчи! — Аврора скочи от леглото, готова да издере очите на Ребека. И щеше да го направи, ако Стиви не я беше възпряла.

— Да не се бием помежду си — посъветва жените в стаята. — Имаме общ враг.

Ребека стрелна към Лори повече от красноречив поглед.

— А, да, за малко да забравя. — Аврора се втренчи в тъмите очи на Лори. — Онази вечер, когато се запознахме на Какатра, едва издържаше да не му разкъсаш дрехите. Общ враг — друг път!

Стиви обърна недоумяващ поглед към Лори.

— Лори е спала с Моро под носа ти. — Аврора насочи вниманието си към съпругата на французина, очаквайки реакцията й с жажда за мъст, достойна за камикадзе: щом беше тръгнала към дъното, щеше да ги повлече със себе си.

Но Ребека я изненада със спокойния си отговор:

— Знам за любовната им авантюра.

— Сигурно ме будалкаш — изстреля Аврора. — Значи се занимаваш и с търговия на мъже, не само на бебета?

— Сложно е… — намеси се в разговора Лори.

Аврора я прекъсна грубо и се развика насреща й, търсейки повод за сбиване.

— Какво е чувството да откриеш, че тъпкачът ти продава деца в Холивуд? Че е лъжец и мошеник, и изнудвач, и престъпник? Питам те. Какво е чувството? — Искаше да ги да нарани дълбоко: и Ребека, и Лори, и изобщо, който й паднеше от техния сой, да им върне услугата за болката, която й бяха причинили.

Лори не потрепна.

— Не ме шокираш. Ребека ми разказа всичко още снощи.

Аврора обърна недоумяващ поглед към Стиви, а по лицето й се четеше абсолютна паника.

— Съжалявам, Аврора — каза й тя загрижено. — Аз също знаех. — Очите й обходиха и трите жени в стаята. — А сега май е време да си поговорим като зрели хора.

— Признавам, изключително ми беше приятно да наваксаме. — Жан се отправи към вратата. — Ще те помоля обаче да ме извиниш, чакат ме по-належащи задължения.

Зандър сграбчи лакътя му.

— Искам ти услуга, защото си ми длъжник.

— Не ти дължа нищо. — Жан се изтръгна от хватката му и изпъна ръкава на сакото си. — Смъртта на Пол и Емили няма нищо общо с това.

— Има много общо.

— Надарен си с богато въображение, Джейкъбсън — отвърна му Жан с поведението на някогашното недосегаемо момче от академията, поразяващо противника само с поглед или дума. — Всичко е в главата ти. Ако не те съжалявах, досега да съм ти запушил устата.

— Винаги прибягваш до заплахи.

— А ти винаги прибягваш до старата си песен. Отегчаваше ме някога, отегчаваш ме и сега. Радвай се, че не съм от обидчивите. За звяр ли ме имаш? Наистина ли вярваш, че нарочно съм оставил родителите ми да умрат? — Очите му просветнаха. — Събуди се, приятелю.

— Знам какво видях.

— Видял си едно хлапе — заяви Жан. — Видял си хлапе, изпаднало в шок. Ето какво си видял.

В паметта на Зандър изплуваха съкрушителни картини. Семейство Моро, борещи се с вълните, собствените му протегнати през парапета на яхтата ръце, равнодушното бездействие на Жан. Шокът не обясняваше празнотата на онзи син поглед.

— Вече не ме плашиш — обяви на французина. — Някога ме ужасяваше, да. Но тези времена отминаха.

Жан посегна да отвори вратата, но очевидно размисли.

— Знаеш ли какво? Търпях подозренията ти години наред, понеже те съжалявах. Жал ми стана за теб още при първата ни среща в академията. Затова те допуснах до себе си, не защото те исках за приятел, а защото ми беше жал за теб. Сигурен съм, че и ти си го знаел. Издигаше ме в култ, даваше всичко да си на моето място — може би и до ден-днешен е така. Искаш ли да чуеш нещо? Побиваха ме тръпки, като те гледах как ми вървиш по петите и копираш всяко мое действие, всяка дума, как се държиш като някое ревниво момиченце. Всички ти се присмиваха зад гърба: влюбения, безнадежден Зандър Джейкъбсън. Никога не си ме познавал, поне не истински. Не подозираше дори какво ми костваше да съм Моро, от какво се лишавах. И още живееш в неведение. Когато ми се примоли да дойдеш във Франция онова лято — съгласих се. Когато ме умоляваше да те взема в Холивуд — съгласих се. Поиска и в Какатра да ме последваш — пак се съгласих. Преди да ме срещнеш, беше едно нищо. Нищо. Аз те превърнах в човек. Всичко, което имаш сега, дължиш на мен. Включително красивата си жена.