Виктория Фокс - Островът на изкушението

Лори вдигна поглед. Сведе очи в бързината и веднага се вгледа пак. Класически жест на изумление, достоен за филмов кадър.

Невъзможно.

Отсреща, в другия край на салона, ясно като бял ден видя… можеше да се закълне, че видя…

Би разпознала тези черни очи навсякъде дори след толкова много време.

Рико Маркес.

Рубен разпита охраната. Гаджето на Лори Гарсия, някой си безславен актьор красавец, беше пийнал повечко. Разполагаха с медици на борда, но не му се щеше да ги впряга заради някакъв си некадърник. Къде си мислеше, че се намира — в училищната дискотека ли?

— Казах ти, че тези отвари са смъртоносни — прошепна дрезгаво Кристина Майкълс, облизвайки устни. — Ако не те познавах, щях да си помисля, че целиш да се възползваш от нас.

Рубен изтръпна. През годините Кристина се беше подлагала на толкова пластични операции, че лицето й приличаше на купа с желе.

Издърпа един от служителите на охраната настрана.

— Намери Аврора Наш и я отведи в каютата ми. На момента. Свършиш ли работата, идваш сам да ми докладваш. Ясно ли е?

— Да, шефе. — Мъжът тръгна нанякъде.

Рубен изпита същото чувство на задоволство, както когато хванеше риба и я изкормеше собственоръчно. Ако пиянството на Максимо Диас беше най-големият дявол за тази вечер, щеше да го преглътне. В крайна сметка всички хлапачки като Аврора бяха един дол дренки: уплашени лигли, търсещи внимание и две-три благи думи. Щеше да си поприказва с нея и да й пробута някоя история. Да й наговори каквото искаше да чуе — все пак това беше по неговата част.

Май напук на всички тревоги празненството щеше да протече безинцидентно.

Рубен изсмука една солена аншоа от пръста си. От двайсет и четири часа насам чак сега му се отваряше апетит.

— Да извикаме ли лекар? — попита Лори, поддържайки с рамо едрото туловище на Максимо.

— Нека си отспи — отвърна Ребека. — Няма смисъл да създаваме паника.

Клатушкащото се трио слезе тромаво по стълбището. Ребека отвори вратата на първата каюта по коридора и двете го довлачиха вътре. Максимо се стовари върху леглото и моментално заспа.

Рико Маркес…

Лори опита да се отърси от спомена. Нямаше начин да е бил той; абсолютно налудничаво хрумване. Пък и нали още беше в затвора? От толкова време дори не се беше сещала за него. Просто напрежението й идваше в повече. Онова смахнато сервитьорче я беше изнервило, заради него й се привиждаха разни невъзможни неща.

Умишлено върна вниманието си към Максимо.

— Не разбирам какво му е — каза на Ребека. — Не е пил чак толкова много.

— Цяла вечер ли сте заедно?

— Не, но…

— След час ще е като нов. — Свалиха обувките и чорапите му, оголвайки продълговатите, восъчно бледи ходила, които Лори, незнайно защо, намираше за отблъскващи. При вида на угриженото й изражение Ребека добави любезно: — Наистина ще се оправи.

Лори притисна длан към челото на Максимо. Кожата му беше лепкава и излъчваше топлина, дишаше на пресекулки. Трябваше да го огледа добре.

— Може ли да запалим лампата?

— Да го оставим да поспи — посъветва я Ребека, придърпвайки я към вратата. — На сутринта ще ти е благодарен.

Енрике Маркес имаше чувството, че го е блъснал влак. С бясна скорост.

В момента лежеше на релсите, останал без дъх, докато пред очите му танцуваха звездички, а мозъкът му бучеше като в тенекиена кутия.

Лори го беше видяла. Беше го погледнала право в очите. Само за част от секундата, но и толкова стигаше…

Мамка му!

Някогашната искра беше пробягала помежду им. Точно тя можеше да му изиграе лош номер. Чувствата му към нея не се бяха променили. По-прекрасна беше от всякога, по-прекрасна дори, отколкото си я спомняше.

Енрике отиде в тоалетната да наплиска лицето си със студена вода. Ръцете му трепереха.

До тук всичко беше просто и ясно: планиране, преследване. Сплашващи писма. Но най-елементарното действие — да я види на живо, да срещне погледа й, някак беше разклатило нервите му.

С чисто черна омраза се живееше по-лесно, отколкото с тази сива неустановеност.

Завъртя сребърната халка на пръста си.

Какво беше прочел в очите й? Че го беше познала — беше. Но имаше ли и нежност? Дали още го обичаше? Възможно ли беше? Може би да. Но нима беше изключено през цялото време да е знаела, че той — добрият стар Рико, първата й любов, той беше изпращал писмата? Може би от отдавна чакаше да се хвърли в прегръдките му. Може би я измъчваше вина заради предателството й и се надяваше на втори шанс…