Виктория Фокс - Островът на изкушението

В съзнанието му се натрапи грозна картина: отломки от красотата й, парчета от божественото тяло, които бе докосвал и целувал в младините им, разпилени из океанското дъно… Досущ като момче, на път да откъсне крилцата на пеперуда, Енрике изтръпна при мисълта да унищожи това съвършенство.

Не!

Виждаше образа не на жената, в която се беше превърнала Лори през последните три години, а на онова възлюбено момиче, чиито ръце се бяха увивали около кръста му от задната седалка на мотора, на невинната хубавица в оръфани кецове и мрежест потник, капнала след поредния дълъг работен ден — как идваше на пристанището, а той засенчваше очите си с ръка, за да види лицето й още отдалеч.

Ароматът на кожата й. Енрике вярваше, че гневът му го е потулил, затрупал го е под пластовете болезнени спомени, но ето че пак се събуждаше в обонянието му, изникваше като пролетно цвете изпод пръстта.

Как не го беше проумял досега? В момента му се струваше очевидно. Тази вечер не беше тръгнал на мисия да унищожи Лори, а да си я върне. Винаги му беше принадлежала. Просто трябваше да й отвори очите.

Лори беше сигурна, че чува гласове откъм съседната стая. Когато двете с Ребека излязоха тихо от стаята на Максимо, тя допря пръст до устните си.

— Тук има и някой друг — каза шепнешком.

С разпалено любопитство тръгнаха към звука. Две жени разговаряха оживено: едната с истеричен, другата с утешителен тон. Лори разпозна гласа на втората — Стиви Спелър.

Свъси вежди към съпругата на Жан.

— Какво става тук?

Ребека опря длан във вратата и я побутна леко.

Най-неприятната част беше да види въодушевеното личице на Ралф, долепено до прозореца на горния етаж. Момчето се взираше в далечната яхта, сякаш пред него беше най-изящното творение на света.

Маргарет го отдръпна от стъклото.

— Време е да си лягаш, съкровище. — Качи го в леглото и подпъхна завивките около тялото му както обичаше, превръщайки го в същинска гъсеница. После го целуна по челото. Важно беше всичко да протече както обичайно.

— Кога ще се върнат? — попита я момчето сънено. — Кога ще се върне Жан?

Тя го погали по косата.

— Няма да е скоро.

Устата на Аврора беше пресъхнала, а гърлото й като че ли всеки момент щеше да пламне. Имаше чувството, че е говорила с часове. Миналото сякаш беше намерило дългоочаквания отдушник и се беше изсипало наведнъж: преживяванията й с Том и Шерилин, с Жан и Рубен на острова, с Рита и Кейси, и Фара, с Паскал Деверо и семейството й. Изля цялата си душа — разказа й за всичко, което знаеше, и за всичко, което не знаеше и се боеше да научи.

Стиви Спелър я беше прегърнала с една ръка през раменете. За нейно удивление жената не се отдръпна дори когато грозната тайна на Какатра излезе наяве.

Сега стаята тънеше в мълчание. Стиви първа го наруши.

— Интересува ме за какви се имат тези, че си играят така с живота на хората.

Аврора налетя на Ребека.

— Ти си му съпруга! — обвини я с изнемощял глас. — Знаела си. За всичко си знаела! — Лицето й придоби горчива гримаса. — Как си могла да го допуснеш?

Ребека прие с достойнство обвинението. Момичето заслужаваше откровен отговор, макар и доста закъснял.

— Съжалявам, че си научила по този начин. Още от самото начало знаех, че истината рано или късно ще изплува. Толкова големи тайни не остават скрити задълго.

— Не думай — намеси се остро Стиви.

— Арно Деверо ми разказа всичко, което знаеше. — Устните на Аврора трепереха видимо. — Само че той нямаше представа… — едра сълза се търкулна по бузата й — … не знаеше кои са били истинските ми родители. Кои са. — Тя поклати глава, мъчейки се да разсее отчаянието си. — Виждате ли? Дори не знам живи ли са, мъртви ли са.

Ребека я доближи.

— И аз не знам, скъпа. Казвам ти истината. Само Рубен…

— Как можеш да се държиш толкова хладнокръвно? — озъби й се Аврора. — Хич ли не те е грижа?

— Разбира се, че ме е грижа. Още от началото се потрисах от бизнеса им и какво от това? — Издайническият трепет в гласа й свидетелстваше за дългогодишните й терзания. — Решена съм да напусна Жан. И острова. Всичко приключи за мен.

— Ами останалите? — Аврора избърса носа си с китка. — Останалите деца и семейства? Ами аз? За мен целият ужас тепърва започва. И никога няма да приключи! Как не те е срам да разправяш, че всичко е приключило, когато сте съсипали живота на толкова хора и сте им отнели правото на свобода?

— Никога не съм искала да се замесвам. Кълна ти се от все сърце. Никога.