Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Трябва да поговорим, Моро — каза му той като се приближи достатъчно. — На четири очи.

Аврора слезе на долната палуба и тръгна по облицован с дървена ламперия коридор. Не изглеждаше особено изтънчено, затова реши, че води към екипажния отсек. Отпред се издигаше междинна стъклена преграда, отвъд която цареше луксозна атмосфера — очевидно там пребиваваха гостите.

Тук пътя й красяха ръчно изработени тапети с изящен десен. Побутна вратата на една от каютите и остана удивена. Просторно легло с четири колони и бяла копринена покривка, заобиколено от богато украсени бамбукови мебели и скъп телевизор с плазмен екран. Два илюминатора с позлатени рамки предлагаха изглед към океанската нощ. Застана пред единия, взирайки се сляпо в непрогледната тъма отвън.

Аврора приседна на леглото. Наоколо цареше мъртвешка тишина.

Отражението й в прозорчето я гледаше от мрака, постепенно придобивайки измъчените черти на майка й — или на жената, която някога беше смятала за своя майка.

Бръкна под роклята си, напипа острието и извади ножа. Беше дълъг и излъскан, с белезникава дръжка от полирана кост.

Аврора притисна върха в крайчеца на единия си пръст, докато меката възглавничка не пусна капка алена кръв.

Сълзите й рукнаха от моментната болка, но продължиха да се ронят заради онази вътрешната, по-дълбоката, чиято отрова не можеше да излее, колкото и кръв да си пускаше. Зарови лице в дланите си и даде воля на цялата си мъка.

Лори забеляза хлапето. Беше ниско и мършаво, със сериозно изражение и рой токсични наглед пъпки. Навърташе се покрай двама им с Максимо от доста време, сякаш нямаше желание да обслужва останалите гости, и вече започваше да й лази по нервите.

Знаеше защо Ван дер Мейде беше се снабдил с персонал от нетрадиционен източник. За да изтъкне факта, че и той самият имаше скромен произход и че животът е какъвто си го направиш.

А може би чувството за вина го беше подтикнало?

Дали човек като Ван дер Мейде изобщо имаше съвест?

Естествено инициативата му беше получила голяма публичност: Рубен беше по-хитър и от лисица. Но това хлапе им се беше залепило като кърлеж. Тръгнеха ли нанякъде, влачеше се по петите им.

Обсеби я споменът за злобните писма. Ами ако авторът им беше тук тази вечер?

Ако я наблюдаваше в момента?

Ланс Хломски не можеше да откъсне поглед от Максимо Диас. Актьорът му напомняше колко несправедлива е била съдбата да го обрече на грозота. Още от малък Ланс се питаше как така някои хора бяха надарени с всичко: красиво лице и божествено тяло, и сякаш това не им стигаше, ами и вървеше в комплект с двете най-големи постижения в живота на човек — момичета и пари. Докато други, като него например, прекарваха дните си в изстискване на пъпки и мастурбация, затваряйки се в собствения си комплекс за малоценност до такава степен, че си оставаха същите завинаги.

Максимо и Лори Гарсия — едва ли съществуваше по-изящна холивудска двойка. Ланс беше повече от сигурен, че никога, никога няма да разбере какво е чувството да си с жена като нея.

Не можеше да извърне поглед от тях, колкото и да го боляха очите; беше като да се взираш в слънцето, улавяйки единствено кратки, ослепителни проблясъци.

— Всичко наред ли е? — Лори изникна от едната страна на Стиви.

— Търся Зандър — обясни й тя, оглеждайки салона. Стори й се, че мярна тъмната му коса сред морето от хорски глави, но явно се беше припознала. — Да си го виждала?

— Последно ви видях заедно.

Стиви излезе през вратата и тръгна по витото стълбище към долното ниво. Двама влюбени се прегръщаха в дъното му, но като я видяха да приближава, се разделиха засрамено. Надникна в по-малкия салон и провери в бара на горния етаж. Нищо.

Само едно място оставаше — долната палуба. Тръгна през отсека за гости възхитена и в същото време отблъсната от прекалената помпозност. Нищо чудно, че Ван дер Мейде не беше поръчал да заключат вратата. Все пак беше фукльо от класа, а по-впечатляващо от това нямаше накъде.

Тъкмо се канеше да обърне посоката, когато дочу едва доловимо хлипане.

Женски плач. Стиви замръзна на място, наостряйки слуха си. По-скоро момичешки. Гласът беше на млад човек.

Тръгна по звука, долепяйки ухо до вратата на всяка каюта. Акустиката обаче се оказа измамна заради всички кухини из стените и Стиви имаше чувството, че преследва перце, носено от вятъра.

Най-накрая намери каютата. Почука деликатно. Плачът моментално спря и тя напрегна слух в очакване на отговор. Когато не получи такъв, натисна дръжката на вратата.