Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Знам, знам. — Той вдигна ръце, сякаш просто я бе занасял, но напоследък все по-често повдигаше темата за тайния им пакт. Лори имаше чувството, че колкото повече му се дърпа, толкова по-несериозно подхожда Максимо към нуждата от дискретност.

Редакторката излезе от тоалетната и той се възползва от възможността да млясне Лори право по устните, знаейки, че сега му е паднало. Тя му позволи да я целуне, изтърпявайки дори езика му в устата си. Когато се увери, че жената си е отишла, го отблъсна от себе си с длани.

— Подиграваш ли се с мен?

— Не повече, отколкото ти с мен.

С тези думи Лори осъзна, че животът й завинаги ще е свързан с този на Максимо Диас.

Той настоя да се държат за ръце. Тръгнаха по коридора, но нещо я накара да погледне назад. Някой ги наблюдаваше; усещаше погледа му по тила си.

Тъмната фигура се изпари толкова бързо от полезрението й, че Лори се усъмни дали изобщо я е видяла. Стори й се, че беше мъж: просто раздвижване в сенките, мистериозен фантом, по-неуловим и от пърхащи птичи крилца.

Ако се съдеше по регистрите на островния патрул, Хуан Ромеро, познат още като Енрике Маркес, изобщо не се беше качвал на борда на яхтата.

Докато вървеше към долната палуба, за да изпуши една цигара, Енрике си мислеше колко лесна част й се е паднала на Маргарет Дженсън. Госпожата единствено трябваше да се придържа към съгласуваната история.

— Три минути, Ромеро — натякна му ръководителят, като го видя накъде се е запътил.

Енрике се подсмихна нагло, издишвайки цигарен дим. Цял ден кръшкаше от работните си задължения, правеше си почивки, когато му скимнеше, зяпаше нахално жените и важничеше пред мъжете: само и само да вгорчи живота на организаторите. По-късно, когато цъфнеше със сънен поглед, уж задрямал на работното място, изобщо нямаше да се учудят, че е изпуснал яхтата на отплаване.

Смачка фаса и се върна в камбуза. Вътре приготвяха специални коктейли в излъскани до съвършенство чаши с формата на буквата „V“, допълнена със сребърна бъркалка, образуваща останалите два инициала от фамилията на Рубен, „DM“, чийто връх представляваше числото 60, направено от захарни диамантчета.

В действителност Енрике далеч не възнамеряваше да подремва, а да се побърка от работа, преди да се върне на сушата. Неговата роля в плана изискваше и умствено, и физическо усърдие. Първо трябваше да се отърве от доказателствата: да изхвърли детонатора във водата, да спадне спасителната лодка и да разхвърля дрехите си на всички посоки, за да изглеждат като изплували от потъналата яхта парцали. А после предстоеше и най-ключовата част. Щеше да се присъедини към струпаните на плажа свидетели, вперили ужасени погледи към далечния хоризонт, където океанът щеше да поглъща отломки от обгоряла яхта и парчета богаташко месо. Маргарет Дженсън щеше да дотърчи с детето и да изиграе ролята на потресена и обляна в сълзи очевидка.

Енрике, разбира се, нямаше да е на борда, когато яхтата се отправеше към северния бряг. Вместо това щеше да доплува до източния под прикритието на нощта, където щеше да го чака същата като неговата униформа, само че суха.

Направо беше срамота, че нямаше да има кой да го поздрави за гениалното хрумване.

Без да разбере кога бяха заредили подноса му, Енрике го вдигна над рамо и отвори вратата към навалицата от тузари.

Жан Моро едва не го блъсна при стълбището. На Енрике му се наложи да се прилепи до стената, за да избегне удара. Невидим до самия край.

Ланс Хломски умираше от страх да не се издъни. След две седмици интензивни тренировки се чувстваше подготвен за физическата работа, но каква гаранция имаше, че няма да се спъне или да излее нещо, и изобщо да стане за резил? Нулева.

Тази вечер му се отваряше шанс да осмисли живота си. Шест месеца в поправителен дом, задето беше вкарал заредено оръжие в училище… е, след тази издънка майка му го беше уверила, че с бъдещето му е свършено. „Къде ти беше умът, момче?“ Онези разбойници от училище го бяха накарали. Като един вид ритуал за прием в бандата им — а Ланс определено не можеше да се похвали с много приятели. Беше кльощав, невзрачен и с пъпчиво лице: самотник и пълен загубеняк.

Тазвечерната работа за Рубен ван дер Мейде беше дългоочакваният му пробив. Шансът да го одобрят беше нищожен — много деца от бедни семейства се бореха за позицията, но веднъж в живота си Ланс беше извадил късмет.

Остави подноса си на плота и загледа как го пълнят. Тигрови скариди, риба меч и калмари; хайвер, миди и омар.