Виктория Фокс - Островът на изкушението

Помещението беше издържано в златисто и махагон. Приятна музика се носеше от скрити тонколони, а по мраморния под бяха подредени стилни кресла с кожена тапицерия.

Лори погледна отражението си в огледалото. Стана й чудно колко ли жени се бяха оглеждали във водите, обкръжаващи острова. Колко ли бездетни двойки, потърсили разтуха на Какатра, случайно бяха научили за решението на Ван дер Мейде и се бяха вглеждали в душите си чак до болезнените дълбини на съвестта.

Мисълта, че Жан беше намесен, я отвращаваше. Как бе могъл да се съгласи на подобна чудовищност? Коварството, мошеничеството, безчовечните машинации… И все пак обясняваше много неща. Магическата му поява в салона, чувството, че я познаваше по-добре от всеки друг, нуждата да се покрие след пристигането й в „Ла Люмиер“. А преодоля ли първичния шок от разкритието на Ребека Щутгарт, Лори осъзна, че бизнесът си е на Рубен, единствено и само негов. Въвличането не се припокриваше с посвещаването. Напълно естествено беше Жан да потърси прибежище в лицето на доверения сътрудник на покойните му родители. Нима можеше да го вини за това?

Когато Жан беше престъпил прага на „Трес Ерманас“ в онзи далечен, съдбовен ден, безспорно бе дошъл да я спаси — и то не само от Диего Маркес. На вербуваните жени се полагаха заплащане и доживотна опека. Можеше ли с ръка на сърцето да заяви, че ако Жан й беше поднесъл предложението си — да подобри неизмеримо живота на баща й, на Рико и, да, на нея самата, — щеше да го отхвърли?

„Вманиачи се по теб — беше й издала Ребека. — Ти беше прекалено различна, за да те пусне по каналния ред.“

Идеята замъгли съзнанието й, опияни я със сладкото си обещание.

В съзнанието й изплува образът на Омар, разкошните му сини очи.

Какво семейство можеха да бъдат тримата…

Аврора поглъщаше свежия океански въздух като скитник, намерил оазис в пустиня. Покритата кърмова палуба приютяваше шепа гости, които разговаряха оживено под топлата светлина на лампите, докато бризът разсейваше дима от цигарите им. Отправи се към носа. Там нямаше никого.

Слънцето потъваше зад хоризонта. По небето се простираше балдахин от бледи звезди.

Аврора стъпи с един крак на най-долното перило и се провеси над парапета. Още крачка, само още крачка, скок в неизвестното — и край. Какво ли щеше да е чувството? Студена, солена бездънност. Представи си непрогледните океански недра, кръстосвани от големи бели акули.

Какатра вече не се виждаше в далечината. Линията на хоризонта, отрязала като с нож притъмнялото небе от притъмнялата водна шир, разкриваше облия силует на земята.

Рубен тъкмо приключваше с речта си на долната палуба. Аврора не беше намерила сили да се присъедини към публиката от величаещи фалшивия му блясък угодници. Щеше да им е за последно, любимият им магнат нямаше да изнася повече речи. Навлизаше в сетния час от живота си, а дори не подозираше, че вече е смъртник. За пръв път всезнайкото не знаеше нищо.

Аврора стисна зъби с решимост. Впери поглед напред, а машината под краката й пореше водите към заветната цел, затвърждавайки съдбата, която си беше избрала.

Опипа с пръсти стоманата на ножа и нагласи дръжката му в удобна за хващане позиция.

Сигурно беше същото като да убиеш сърна — едно ловко, премерено мушване в гръкляна и готово.

Почти детска игра. Почти нечестно. Дори нямаше да му даде шанс да се моли за живота си.

На излизане от тоалетната Лори едва не се сблъска с Максимо Диас.

— Търсех те.

Тя се притисна с гръб към стената, отблъсквайки го с длани. Приближеше ли се до нея, винаги я изпълваше ужас.

— Трябва да се връщаме в салона — каза му сухо.

— Така ли? — Максимо понечи да я целуне, но тя извърна лице. — Отпусни се, Лори, нощта е прекрасна… Скоро ще сме съпруг и съпруга…

По коридора мина модна редакторка от свитата на Лурен Скот, усмихна се неловко и изчезна в тоалетната. Лори съумя да разсее изражението си на пълна погнуса, преди да бъде отчетено от жената. Максимо подпря с палец брадичката й.

— Сама се сещаш, че рано или късно ще поискам ръката ти публично.

— Не би посмял.

— Всички това искат.

— С изключение на мен.

— Ясно — подразни я със злобна нотка в гласа. — Знам, че не обичаш да прибързваш, Лори. Така де, на единия ден ми обръщаш гръб, а на следващия ме молиш да стана баща на детето ти…

— Говори по-тихо, ако обичаш.

— Няма кой да ни чуе.

— Обсъждали сме го хиляди пъти. Каза, че си наясно със…