Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Лори, Максимо, запознайте се със Зандър Джейкъбсън.

— Приятно ми е. — Зандър протегна ръка и Максимо я стисна ентусиазирано.

— Тъкмо разправях на Стиви с какво удоволствие изгледах съвместния ви филм — каза му Лори.

— Определено постави началото на нещо специално — отбеляза той и Стиви го целуна по бузата.

На Лори й се прииска и нейният живот да беше толкова спретнато подреден. Любов, брак, семейство. Стиви и Зандър бяха щастливи заедно. А тя самата как успя да се оплете в такава мрежа от невъобразими интриги?

Погледът й обходи бегло салона, дирейки напразно: сляп за всяко друго лице, освен за това на спасителя й.

На брега на Какатра Маргарет Дженсън гледаше как грамадната яхта се плъзга тихо към необятния, син океан. Беше изпълнила заръката на господин Ван да покаже сина си пред гостите му — да представи малкия наследник.

Обърна се към къщата. Побиха я тръпки въпреки благоуханната топлина, с която я обгръщаше вечерта.

— Студено ли ти е? — Ралф вдигна личице към нея, спретнат като приказен граф в ушития по поръчка костюм.

— Не, миличък — излъга го майка му. — Хайде, да влезем вътре.

Ралф тръгна пред нея, изкачвайки с видима трудност масивните каменни стъпала. Маргарет поспря, отправяйки поглед към океанската шир и обречения кораб, отплавал на последното си, гибелно пътешествие.

Проклет да си, Рубен!

Ако не беше такъв себичен, бездушен използвач, нямаше да й се налага да прибягва до такива крайни мерки. Собственият й син я мислеше за икономка, прекарала беше целия си живот в миша дупка, понеже й липсваше класата, угодна на милиардер като господин Ван, който можеше да си купи всяка жена и го правеше без угризения.

Не й беше оставил избор. Господин Ван заслужаваше да умре. А онези хора…

Тя преглътна. Онези хора бяха причината да се заеме с този бизнес. И те бяха не по-малко покварени, и те се възползваха от наивността на момичета от цял свят. Денят на Страшния съд беше настъпил.

Маргарет влезе в призрачния вестибюл, потопен сякаш в атмосферата на погребален дом. Ралф я привика от горния етаж да гледат заедно яхтата, понеже оттам се виждало по-добре.

Зандър съзнаваше, че пресушава чашите прекалено бързо. В същото време ефектът от близостта до Жан Моро беше напълно предвидим. Обливаха го топли и студени вълни, сърцето му препускаше. Дали Жан щеше да му се зарадва? Дали щеше да го поздрави сърдечно като стар приятел? Все пак Зандър беше взел решението да се отдръпне. Жан му влияеше пагубно. Жан влияеше пагубно на всекиго.

Преструваше се, че бръщолевенето на Максимо Диас му е интересно.

— Много бих се радвал да работим заедно — изтърси Максимо. — Защо не седнем да го обсъдим някой път?

Зандър не беше нов в занаята. Гаврътна последното си шампанско.

— Ще кажа на агентите ми да се свържат с твоите.

Винаги така се измъкваше.

Малоумникът, който беше пропуснал да обнови списъка с гостите, щеше да бъде най-безцеремонно уволнен още призори. Рубен живееше с убеждението, че никой от семейство Наш няма да присъства, и това го устройваше. Защо тогава не го бяха осведомили, че Аврора Наш е решила да се яви?

„Един от тях съм.“

Съобщението го измъчваше денонощно. Включил усмивките, любезния смях и поздравите на автопилот, Рубен скришом се потеше като дванайсетгодишно хлапе, попаднало в бардак.

Ако наистина Аврора го беше изпратила, най-лошите му страхове се потвърждаваха.

Съпругата на един сенатор съумя да го целуне и по двете бузи, без да го докосне нито веднъж. По време на ритуала лицето на Рубен придоби гримаса, далечно подобие на усмивка.

Някой й беше подшушнал на ушенце. Откъде иначе ще знае?

Научеше ли кой е, кълнеше се Рубен, ще се търкалят глави.

Енрике Маркес занесе подноса си в камбуза и стоически зачака платата с ордьоври насред хаоса от бясно препускащи и крещящи готвачи. Потните им лица се губеха зад облаци бяла пара. Темпото им на работа беше умопомрачително и Енрике се замисли на що за безсмислена гледка става свидетел. След по-малко от три часа всичките до един щяха да са храна за рибите. Приготвените с толкова усърдие кулинарни шедьоври щяха да се разхвърчат на милиарди парчета, мусът от омари и хапките от сепия щяха да се завърнат в родните дълбини. Бум — и край. Масово изтребление.

Канапетата бяха готови, дребнички творения, отнели часове педантичен труд, а обречени да изчезнат за части от секундата в лакомите гърла на богатите и привилегированите. Енрике получи плато с пушена сьомга — фините като хартиен лист резенчета образуваха роза, чиято сърцевина представляваше топчица сочен хайвер. Той го вдигна над рамо и се изнесе от кухненската врява. Качи се по тясното стълбище и влезе в салона.