Виктория Фокс - Островът на изкушението

Подготовката беше съществена и Аврора Наш не възнамеряваше да остави нищо на случайността.

Закрепи двайсетсантиметровия ловджийски нож в ластика на бикините си, насочвайки острието надолу, както я беше учил Били Боб Хокър по време на лятната почивка в ранчото на Том, и нахлузи дългата сребриста рокля през глава. Ефирната материя се спусна на вълни чак до глезените й. Беше пробила съвсем фин процеп на тайно местенце в надиплената талия.

Преглътна огорчението, което я тровеше от години.

Дали във всичко изприказвано и изписано за убийството имаше някаква истина?

В действителност ли преживяваше човек чак толкова силни емоции, настъпеше ли съдбовният момент за действие, моментът, в който трябва да забиеш ножа в месо, превръщайки се в човекоубиец?

Състрадание. Жал.

Не изпитваше нито едното, нито другото към Рубен ван дер Мейде.

На Арно Деверо не му беше трябвало много убеждаване. Съвестта му отдавна се беше надигнала. При срещата им в Париж Аврора имаше чувството, че от доста време е набирал смелост да й издаде тайната. Като че беше очаквал с нетърпение да разбули мръсните игрички на Ван дер Мейде. Сякаш бе вярвал, че излее ли душата си, ще я пречисти, ще получи прошка за ролята си в позорния спектакъл.

„Един от тях съм. Утре истината ще излезе наяве.“

Изпращането на съобщението беше най-лесната част. Аврора не се боеше. Съзнаваше, че предприема решаваща крачка, че едно деветнайсетгодишно момиче не можеше да мери сили с високата позиция на Рубен — но и окото й не трепна. Имаше цяла армия зад гърба си, макар и воините още да не знаеха, че излизат на бойното поле. Всички деца като нея, измъчвани от подозрения, но подозрения твърде смътни, за да им сложат име, всички онеправдани деца, които усещаха, че нещо не е наред, но не успяваха да определят какво точно, всички, които живееха в сляпа заблуда и вероятно никога нямаше да прогледнат. Тази вечер щеше да ги поведе към полесражението.

Крачейки към чакащата отпред кола с развявана от соления бриз платиненоруса коса и сякаш на сбогуване огряно от залязващото слънце лице, Аврора прокара пръсти по окриляващите контури на оръжието си. Силно се надяваше през последното денонощие Рубен ван дер Мейде да е вкусил несигурността, преследвала я цели деветнайсет години.

Арно не знаеше кои са били биологичните й родители. Но един човек несъмнено знаеше. Сдобиеше ли се с тази информация, щеше да го накара да си плати прескъпо.

Колкото и да го накажеше, Рубен завинаги щеше да й остане длъжник.

Но Аврора имаше готовност да вложи всичко от себе си.

Рубен се почувства по-добре още в момента, в който стъпи на сто и двайсет метровата си гордост. Непревземаемата плаваща крепост беше най-солидното свидетелство за върховното му благосъстояние и влиятелност. И имаше страшно впечатляващ вид.

— Дума да не става — потупа го ведро по гърба изпълнителният директор на голяма телевизионна мрежа, един от първите гости на борда, — абсолютна красавица е.

— Нали?

— Голям късметлия си, Ван дер Мейде.

— Шейсет години късмет.

— И още толкова те чакат, слушай какво ти казвам.

Гостите прииждаха на талази, прониквайки на яхтата като зараза. Рубен съсредоточи усилията си върху очакваната от всички персона: хладнокръвния, спокоен и невъзмутим предприемач, заработил милиарди и засенчил ги до един с десетократно повече пари и власт.

В една-единствена нощ от годината престижните особи влизаха в непривичната им роля на дребни риби. Отдавна беше установил, че се радват на тази рядка възможност.

Пищно обзаведеният декориран салон представляваше обширно полукръгло помещение, обсипано със светлини и изпълнено с преплетения звънтеж на учтиви разговори. Изтънченото съчетание на класически романтизъм и съвременни интериорни решения включваше дървени ламперии, традиционна камина, чиято полица красеше старинен корабен часовник — препратка към неустрашимите подвизи на Колумб и Да Гама, навяваща мисли за вълнуващи открития и несломим приключенски дух, — тъмен паркет, кръгли алуминиеви илюминатори, осветена тента и съвременна, семпла мебелировка, която придаваше на яхтата модерен завършек. Интригуващата композиция, предвидена да съпостави пряко миналото и настоящето, отразяваше представата на Рубен за самия него: верен на историята, но и неин съвременен творец.

На Стиви й призляваше, когато се сетеше с какви пари бе платил за всичко това.