Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Трябва да го видя — каза умислено Лори. — Не бива да оставям нещата така.

— Тогава ела с мен на острова.

— Не мога.

— Ще намериш начин. Разказах ти всичко, защото не мога да продължавам да живея в лъжа — за тайната на Какатра и за детето ти. — Пристъпи към нея. — Сега е твой ред. Трябва да му кажеш. Лично ти. На рождения ден на Рубен ван дер Мейде след месец.

Очите на Лори гледаха невиждащо. Вдигна ги към лицето на жената пред себе си.

— Държа да науча цялата история.

— И ще я научиш — обеща Ребека мрачно. — Но после няма връщане назад.

В наши дни

Остров Какатра, Индийски океан

Един час до отплаване

Енрике Маркес пушеше цигара: неподвижен, самотен остров насред бурните вълни от организатори, снабдители, плановици, мениджъри и асистенти, препускащи и стрелкащи се като оси към захар, само и само да дадат своята дан, да отчетат полезно действие. Енрике ги съзерцаваше с неприкрито презрение.

Не беше устискал повече на яхтата; от атмосферата на борда му се повдигаше. Слабоумниците се прескачаха един друг да угодят на Ван дер Мейде, да се подмажат на големеца, който никога през целия си шибан привилегирован живот не си беше мръднал пръста в полза на друго човешко същество. Енрике беше там поради една-единствена причина. Отмъщение.

Слънцето клонеше към хоризонта. Кайсиевото му зарево се разливаше по водата, подпалвайки сякаш буен огън под прозрачната й повърхност. Ако не беше поживял достатъчно, че да знае къде се намира, вероятно щеше да си помисли, че точно така изглежда раят.

Трима спретнати снабдители товареха сандъци на борда, следени изкъсо от едър, мустакат плешивец, ръководителя на фирмата — организатор на тазвечерното събитие.

— Сам ли ще я загасиш, или да те накарам да я глътнеш?

Енрике дръпна дълбоко от цигарения дим.

— Имам право на една цигара — живеем в свободна страна.

— В момента се намираш в страната на Ван дер Мейде, момко. Загаси я.

Смачка фаса в загрубялата кожа между палеца и показалеца си.

Ръководителят го подмина с отвратено изражение.

— Тая вечер ще те следя с орлово око, Ромеро. — С това име се беше представил в агенцията.

Енрике се ухили. Хубаво. Ако ще целият свят да гледаше с широко отворени очи, пак щеше да зяпа в грешната посока. Под краката си трябваше да гледат, към мигащото устройство, което беше скътал на долната палуба. Детонаторът беше закрепен от вътрешната страна на ризата му. Едно копче, контакт и след секунда — бум. Затвори очи и си представи творението си, малката черна кутийка, очакваща по-нататъшни инструкции. Времето течеше осезаемо, нижеше се като златисти зрънца през стъкленицата на пясъчен часовник.

Не трябваше ли да е на борда на яхтата?

На най-горния етаж на имението Ван дер Мейде Маргарет Дженсън потрепери в синьо-виолетовата си вечерна рокля. Взираше се в плажа отдолу и кършеше ръце. Енрике Маркес представляваше рисков фактор и как иначе — кой би изпълнил толкова краен, толкова потресаващ план, ако не се беше разделил със здравия разум?

— Може ли вече да идем при татко?

Ралф стоеше на вратата, облечен в смокинг, стиснал в ръка лодка играчка.

— След малко, миличък. Баща ти е зает в момента.

— Той все е зает.

Маргарет приклекна и го прегърна силно, вдишвайки чистия аромат на меката му косица. Синчето й. Обичното й чедо.

— Знам. Но тази вечер му е много важна. Утре всичко ще е различно. Само почакай и ще се увериш.

През отворените врати на имението Ван дер Мейде Ребека Щутгарт дочуваше шумотевицата от трескавата подготовка, протичаща на плажа. След по-малко от час четиристотинте ВИП гости щяха да бъдат поканени на борда на най-луксозната яхта в целия свят.

Двамата с Жан чакаха Рубен във фоайето.

Гледайки съпруга си, пъхнал ръце в джобовете на панталона си, забил студен син поглед в мраморния под, Ребека опита да си вдъхне така необходимия кураж.

„Един от тях съм“ — беше го предупредила Лори: кой друг би изпратил подобно съобщение?

„Истината ще излезе наяве.“

Стискаше й много повече, отколкото Ребека беше предполагала в началото. Нямаше да се задоволи само с удивеното изражение на Жан, научеше ли истината за детето… Искаше и да изкара мръсните тайни на Какатра на бял свят.

Ребека се чудеше на самата себе си — трябваше да е скована от страх. Нали все пак и тя щеше да бъде разобличена.

Да, но утрешният ден щеше да я завари много надалеч. Направлението й беше избрано, новото начало — планирано. На сутринта съпругът й и бесовете му, островът и тайните му щяха да са далечни спомени, разпилени от вятъра.