Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Изглеждаш ослепително.

Максимо Диас прегърна Лори през талията и я целуна по устните.

Допирът му й беше противен.

— Недей.

Той обаче вдигна ръката й и целуна пръстите й. Очите му бяха обрамчени от лъскави мигли, а кожата му сияеше като порцелан. Представи си го в европейския замък от детството му. За момент видя и себе си заточена в някоя от островърхите му готически кули, извисяващи се над гора от папрат, окована с вериги във влажното подземие, принудена да слуша настръхнала от ужас отекването на вампирските му крачки, проточените, самотни стонове на жертвите му, знаейки, че страшилището ще живее вечно, ще я изтезава в тъмниците си до края на света.

— Знаеш, че целият тоя театър ме възбужда — каза й Максимо. — Понякога не мога да се удържам.

Лори му се изплъзна уж за да нагласи роклята си, семпла кройка с елегантен шлейф в пламтящ тон охра. Буйната й коса се спускаше на свободни смолисточерни къдрици по раменете й.

Излязоха от апартамента си малко преди шест. Вече беше срещнала няколко познати лица. Джакс Джаксън, олимпийският първенец; оставаха му едва няколко месеца до олимпиадата в Лондон. Стиви Спелър и Зандър Джейкъбсън. Аврора Наш, познатата на Жан, която й се беше сторила доста антипатична при първата им среща. Брок Уайлд и Фиона Каталан, холивудски величия в бизнеса с недвижими имоти. Струпани на групички смътно познати британски знаменитости — кралски особи или политици, или комбинация от двете. Всичките имаха едно общо помежду си: щеше им се да са на мястото на домакина.

— Хайде де, Лори — подкани я Максимо, когато не прие предложената й ръка, — нали уж трябва да се представяме за влюбена двойка?

— Никога няма да се влюбя в теб.

— Ще се влюбиш и още как. — Горната му устна се сгърчи. — Ще се научиш да ме обичаш. Ако не успееш сама, аз ще те науча.

Жан Моро излъчваше спокойствие. За разлика от Рубен той цял живот беше култивирал умението си да запазва самообладание и колкото повече светът край него трепереше от страх и смут, толкова по-тихо беше в душата му, като в безбурната сърцевина на торнадо.

Нямаше желание да вижда Лори Гарсия. Не искаше да става свидетел на прелестта й, принуден да извърне поглед. Не искаше да я гледа с друг мъж. Но животът често натрапваше нежеланото, пренасочвайки стремежите на хората.

Колкото и да го беше оскърбила, колкото и черна да му беше, не можеше да позволи на Максимо Диас да живее безнаказано. Жан знаеше какво й беше причинил. Разчиташе нещастието в очите й.

Максимо може и да беше баща на детето й, но нямаше понятие какво е да обичаш една жена. Не представляваше нищо повече от най-обикновен манипулатор, хулиган. Но този път се беше впуснал в непосилна битка.

Жан знаеше как трябва да постъпи. Негодникът не съзнаваше чий праг е прекрачил.

Рубен ван дер Мейде тръгна надолу по стълбището. Синът му профуча край него с разперени като самолетни крила ръце и подобаващи звукови ефекти, а икономката търчеше по петите му.

— Обуздай го този немирник! — изтръби домакинът, а госпожица Дженсън кимна смирено и хвана момчето за лакътя. Зашушука му нещо на път към кухнята. Рубен дочу подсмърчането на сина си.

Нямаше време за лиготии. Трябваше да се стегне и да насочи всичките си усилия към безинцидентното протичане на вечерта.

Като се замислеше от какъв точно инцидент се боеше, направо го досмешаваше.

— Питие?

Жан го очакваше във фоайето с жена си. Французинът му подаде чаша с кехлибарена течност.

Рубен кимна. Пресуши чашата на една глътка.

— Да се заемаме.

Джипът на Стиви и Зандър наближи плажа, включвайки се в процесията от звездни персони, точеща се в посока на грандиозния плавателен съд. Емблема с инициалите „ВДМ“ в тъмносини и златисти багри украсяваше двете страни на луксозната яхта. Парапетът на горната палуба и носа бяха окичени с дребни декоративни крушки, сияещи меко с притъмняването на вечерта. Униформени служители с размерите на мравки от това разстояние се движеха по палубите като кръв, циркулираща през вените на гигантски сложен организъм.

Зандър я хвана за ръката.

— Как се чувстваш?

Стиви впери поглед напред, самото олицетворение на стоицизма в гълъбовосивия си костюм, творение на Ели Сааб.

— Съсредоточена — отвърна му тя. — Тук сме по важен повод и името му е Биб.

Той кимна.

— Може да се наложи да стигнем до крайности. Като се има предвид какво знаем…

— Ако се наложи. — Решението вече бе взето. — Истината ще помогне на Биби да се откъсне от миналото си.