Виктория Фокс - Островът на изкушението

Очите на Ребека отскочиха към Омар и по лицето й незабавно се изписаха нежност и желание, а в главата на Лори наедря мисълта: „Тази иска бебето ми. Иска да ми отнеме бебето.“

— Каква работа имаш в дома ми?

Омар се разплака.

— Трябва да поговорим. — Ребека стана от дивана. Погледът й непрестанно се връщаше на бебето и Лори го притисна още по-силно към себе си. В паметта й изплува споменът за тъжното признание на Жан.

„Двамата с Ребека от години се мъчим да си направим дете… Не мога да имам деца…“

Думите излетяха от устата й, преди да е имала шанс да ги обмисли.

— Настоявам да напуснеш къщата ми. Не те искам тук.

Максимо се намеси, изумен от изблика й на гняв.

— Скъпа, не постъпваш ли малко…?

— Как? Майчински? Нямаш представа на какво е способна тази жена. Не искам да припарва до сина ми. — Лори отстъпи назад, опитвайки се да успокои разплаканото бебе. — Изпраща ми писма. Страховити, ужасяващи писма.

Ребека свъси вежди.

— Не знам за какво говориш.

— Не се прави на невинна. Знам, че си ти.

— В какво ме обвиняваш?

— Излизай. И да не си помислила да се връщаш.

— Няма да изляза, докато не ме изслушаш.

Лори подаде пищящото дете на Максимо.

— Занеси го горе — нареди му, преценявайки, че той е по-малкият от двата дявола. — И ми обещай, че няма да го оставяш сам дори за секунда.

Още щом Максимо тръгна по стълбището, Лори се обърна настървено към жената.

— Каквото имаш да казваш, Ребека, казвай го по-бързо. След това те искам надалеч от мен и сина ми.

Ребека й отвърна със същия войнствен тон.

— Лори, знам, че Омар е негов син.

— Сериозно ли си въобразяваше, че няма да разпозная чертите му? Омъжена съм за него от десет години — хиляди пъти съм си представяла как би изглеждало детето му. И то с такива подробности, че в момента, в който видях момченцето ти, разбрах без капка съмнение, че е на Жан.

Лори беше преспала с женен мъж. За пръв път ставаше съпричастен свидетел на опустошителните последици от егоизма й. Седна на дивана с пораженска вялост.

— Съжалявам за постъпката си — заяви дрезгаво. — Грешно беше от моя страна. Повярвай ми, вече съм се убедила.

Извинението й беше последното, най-тежко доказателство, самопризнанието, което потуши и последната искрица надежда в душата на Ребека, а това я съсипа. Сведе глава и шийните й прешлени изпъкнаха по-бели от крайбрежни камъчета.

— Нали знаеш, че двамата с него не можехме да имаме дете? — Изкиска се напрегнато, безрадостно. — Казах му, че причината е в него. Уверявах го, че той е дефектният, не аз. Пълна лъжа. Жан е способен да остави наследство, както сама си се убедила вече.

Лори не отвърна. В съзнанието й се задвижваха неразработени зъбни колела и бавно, стържейки набираха скорост.

— Затова не знае за съществуването на Омар — продължи сериозно Ребека. — В очите на Жан това е физически невъзможно.

Фактите започваха да улягат в ума й като гъста мъгла във влажно утро.

— Излъгала си го?

— Усещах, че го губя. — Гласът на по-възрастната жена прозвуча сопнато, отбранително. — Изплъзваше се пред очите ми. Хайде, Лори, не може да не си го изпитвала. Коварно отмъщение беше, признавам си. Но не беше редно само аз да страдам. С какво го бях заслужила? Затова го стоварих на неговата глава. Оплитах историята лъжа след лъжа, докато накрая стана невъзможно да я разплета. — Вдигна поглед. — Той си мисли, че Максимо е баща на детето ти, Лори. И защо не?

Случките от изминалата година започнаха да се нанизват една до друга, пренареждайки се в съвършено нова картина. Лори примига смаяно.

— Но аз се опитах да му съобщя новината — промълви под носа си. — Опитах да се свържа с него…

— А аз се постарах до него да не достигне и дума. — Ребека застана очи в очи със съперничката си. В гласа й нямаше нито нотка на разкаяние, което не изненада Лори. — Инструктирах доверениците си в „Ла Люмиер“ да не предават никое от съобщенията ти.

— Ами мобилният му, как така не е получил…?

— Наистина ли си толкова наивна? — Ребека се разсмя недоумяващо. — Щом е научил, директно те е изхвърлил от живота си. Най-вероятно е блокирал обажданията ти.

Звучеше напълно логично.

— Върнал ли се е?

— Жан никога не се връща. Вечно отсъства — в един аспект, или друг.

Лори намери ключа. Ребека беше ключът: още от самото начало. Посегна с разтреперани пръсти да го завърти, страхувайки се от неизвестното зад вратата, но твърдо решена да надникне.

— Къде ходи?