Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Хипноза?

— Естествено тогава не знаех — бръщолевеше Биби. — Знаех единствено, че се подлагам на специализирана терапия, препоръчана от Дърк. Въобразявах си, че изпитва угризения заради зверствата, които ми бяха причинили с Линъс… — Успя да сдържи сълзите си.

Стиви се бореше с обхваналото я недоумение. Измамата. Долната хитрина. Островът. Какви ли още грозни тайни криеше? Нямаше ли умора Рубен ван дер Мейде?

— Наистина се възстанових на Какатра, Стив. Не си ли личеше?

Стиви кимна със скован врат.

— Почувствах се като нова. И ефектът продължава. Сигурно това е била причината. Освобождението от тайната!

— Пред кого си я разкрила? Кой е бил до теб?

— Една жена — каза Биби несигурно. — Намирахме се в бяла стая с диван по средата; аз лежах на него със затворени очи… — Нишките на паметта й се заплетоха.

— Само толкова ли си спомняш?

— Да.

— Тоест можем да предположим, че си изпяла и майчиното си мляко под хипноза?

Биби се тръсна в най-близкия стол.

— Сеансът трябваше да е поверителен. Но явно Дърк… някак е намерил начин да запише разговора ни. Само ми е чудно как.

Ситуацията започваше да й се изяснява. Стиви имаше чувството, че се намира под вода и ушите, гърлото и главата й се изпълват бавно с мътна течност.

— Биб — подхвана най-накрая, — докато бях в Ню Йорк Сити, срещнах случайно Дърк Майкълс и си разменихме по няколко думи. Имал подозрения, че смъртта на Линъс не била злополука.

— Моля? И не си ми казала?

— Мислех си, че блъфира.

— Ами Какатра? Какви връзки има там?

— Двамата с Рубен ван дер Мейде са приятелчета. Линъс също е влизал в кръга им. Моето предположение е, че Дърк е поискал услуга от голямата клечка — да те приеме уж за „революционна терапия“, а реално да извлече с измама самопризнанията ти и даже да му подсигури запис. Повярвай ми: Ван дер Мейде е безскрупулен негодник. Стои над всякакви закони.

— Затова ли Дърк настояваше да ме прати не другаде, а задължително на Какатра?

— Готова съм да се обзаложа.

Прозрението се стовари тежко отгоре й.

— Как съм могла да бъда такава глупачка?

— Нямало е как да знаеш. Вината не е твоя.

— Ами сега какво да правя? — Биби скочи на крака и закръстосва из стаята с пребледняло от страх лице. — Никога няма да се отърся, никога! Трябва да се предам на властите, нямам друг избор…

— Имаш. — Признаеше ли си вината, очакваше я доживотен затвор — ако не и по-лошо. Стиви не можеше да го допусне. Щеше да е безобразна несправедливост. — Хрумна ми една идея.

Входната врата се отвори и затвори.

— Ехо? — чу се гласа на Зандър.

След няколко секунди изникна в кухнята и целуна Биби по бузата с приятелско:

— Приятна изненада. — После, разчитайки израженията на двете жени, спря на място и каза: — Какво се е случило?

Погледът на Стиви прескочи от Биби върху Зандър и обратно. Биби кимна в знак на съгласие.

— Ти ли ще му разкажеш или аз? — попита Стиви.

Биби посочи към стереоуредбата.

— Записът говори най-добре, не мислиш ли?

Зандър гледаше объркано.

— Някой ще ме светне ли какво става тук?

— И аз имам да ти кажа нещо — заяви Стиви сериозно, — и едва ли ще ти допадне.

Показалецът й докосна бутона „плей“.

— Май в крайна сметка ще приемем поканата за рождения ден на Рубен ван дер Мейде.

Лори

Лори не беше стъпвала в „Трес Ерманас“ повече от три години. Едва позна стария салон.

Като за начало кипеше от дейност. Надничайки през някога мръсните прозорци с очакване да зърне онези позабравени сладникави цветове, познатата пустош, Анита, може би чоплеща ноктите си на празния тезгях, или пък Роза в задната част с цигара между два пръста, остана като попарена. Клиентите се прескачаха един друг. Две непознати жени на нейна възраст като че ли овладяваха положението. Интериорът беше съвършено различен, в старинен стил, придаващ топлота и уют на помещението, но и осезаема изтънченост, липсвала в предходното му превъплъщение.

Не се беше връщала тук от деня, в който бе срещнала Жан Моро.

Лори не вярваше в духове, но на това място чувстваше присъствието им от всички страни.

Очуканата табела „Трес Ерманас“ вече не загрозяваше фасадата. На нейно място беше окачен семпъл надпис „При Мария“.

По устните й се изписа усмивка. За пръв път споменът за майка й, й носеше спокойствие.

Почука колебливо на вратата на Тони. Омар спеше сладко в количката и Лори го полюшна, настръхвайки в очакване на свадливите разпоредби на мащехата си или на досадливото кудкудякане на Анита и Роза, и когато дълго време никоя от мързеланите не отвори, предположи, че и баща й го няма.