Виктория Фокс - Островът на изкушението

Стюарт Лъвъл, директорът на „Страйк Рекърдс“, също се появи. Аврора го видя как стисва ръката на Том, след което двамата се прегърнаха за миг.

Искаше й се да си измие зъбите. На път беше да се побърка и имаше чувството, че само това би й попречило. В частната клиника бяха направили неуспешен опит да замаскират острата миризма на антисептични средства с освежител за въздух и от комбинираната смрад й се повдигаше. Тихи загрижени гласове жужаха безцелно по коридора като радио смущение.

Кейси пробва да й звънне, но я накараха да изключи мобилния си. Той естествено не си направи труда да дойде лично.

— Аврора? — Рита Клей клечеше до нея с угрижен поглед и за момент я накара да се почувства като хлапе на парти за възрастни, твърде заети да й обърнат внимание, всичките, с изключение на една жена, чиято доброта я трогна до сълзи. Рита я прегърна. Самотна солена капчица се процеди от едното й око, сякаш някой изстиска кърпа над празен умивалник.

Новината най-сетне пристигна. Донесе я сериозна докторка с добре отработено състрадание по лицето си. Обърна се директно към Том.

— Господин Наш, не успяхме да реанимираме Шерилин — съобщи му докторката. — Направихме всичко по силите си. Моите съболезнования. Жена ви е мъртва.

През следващите седемдесет и два часа свръхдозата на Шерилин Роуз беше основната новина в медиите. Дали беше самоубийство? Спекулациите изобилстваха. Коктейлът от хапчета, открит в тялото й, несъмнено можеше да се опише като прекомерен по нормите на всеки, но пък и трагедията се беше случила не другаде, а в Лос Анджелис, където жените, разчитащи на предписани лекарства, често объркваха дозата. Освен това никъде не бяха открити последни думи.

Или поне не достигнаха до ушите на пресата.

„Том,

Дотук бях. Толкова дълго време се мъча.

Не мога да живея така.

Кажи й истината…

Съжалявам, че аз не успях.“

Том Наш беше намерил писмото до безжизненото тяло на жена си. Още тогава беше осъзнал, че няма шанс да я върнат. Шерилин не бе имала намерение да се събужда.

Наш и Роуз. Над двайсет години брак. В хубавите времена, в началото на връзката си, бяха изпитвали истинска привързаност един към друг, както подобаваше на близки приятели, на съюзници, покорили световните музикални класации, събрали плодовете на славата си — успехът им бе служил като противоотрова срещу трудностите в уговорената дружба. Спор няма, на нея се падаше по-тежката част от сделката. Отдаваше се на дискретни любовни афери, разбира се, но никога нямаше да има нормален живот с нормално семейство. Заради жанра, на който се беше посветил, Том свободно приемаше идеята, че ще трябва да си служи с измама. Правеше всичко да отклони подозренията: каубойското ранчо, сладострастните текстове за красиви жени, показната отдаденост на консервативната политика… Но слуховете упорстваха. Медиите гъмжаха от спекулации около косата му, дрехите му и леката пластична операция, на която се беше подложил в момент на суета.

Напоследък тайните все по-често и по-често отказваха да останат тайни.

Още в началото Шерилин я бяха терзали повече опасения. Лесно му беше на него: вероятно така или иначе нямаше да си направи свое дете. Докато тя, с друг мъж, в някой друг живот, където нямаше да се бори за публичния си имидж и продажбите на албуми, можеше и да свие гнездо. Известно време бяха обсъждали варианта единият от тях да участва в създаването на дете — нямаха никакво желание да съчетават гените си, все едно да заченеш от брат си, — но в крайна сметка бяха решили и двамата да се дистанцират. Някога им се беше сторило най-благоразумно, но като че ли тъкмо там бяха грешали.

Том щракна кибритена клечка. Кехлибареният пламък озари сумрачния двор, откроявайки дърветата, строени като съзерцатели на маскен бал. Поднесе го към ъгълчето на листа и загледа как хищните му пипала плъзват по хартията, овъглявайки я в кафеникавочерно.

Горя, докато думите не се превърнаха в сивкав пушек, изчезвайки завинаги.

След погребението Аврора им каза, че има нужда да попътува сама. Щяла да погостува на приятелка в Европа. Никой не се учуди на желанието й да смени обстановката.

Самолетът й кацна в Париж рано сутринта. Нае си стая в хотел на Рю дьо Риволи, разопакова малкия си пътнически куфар, изпи няколко чаши кафе и проучи картата на града. Не знаеше колко точно ще й се наложи да остане, но се беше въоръжила с търпение.

Апартаментът в Монмартър си беше същият като преди. Идваше зима и небето сивееше, предвещавайки дъжд. Настани се под навеса на просторната веранда, наблюдавайки как външната врата се отваря и затваря, жителите на блока идват и си отиват, докато проливният дъжд облива калдъръмените тротоари, опръсквайки дори пространствата под гумите на колите. Фигури, забързани към сушината на дома, притичваха по улицата под широки чадъри.