Виктория Фокс - Островът на изкушението

Максимо беше клъвнал въдицата. Не можеше да повярва какъв късмет е ударил. В началото се беше притеснявал, че Лори ще вземе да направи някоя глупост, като например да се оплаче в полицията — никога досега жена не беше реагирала толкова неоправдано бурно на любовните му аванси, — така че смирената й поява с такава голяма молба беше повече от добре дошла. Съобщили му бяха, че бащата е бивше гадже, някой, с когото Лори била допуснала грешката да преспи, и че въпросният не предявявал никакви претенции към детето.

В очите на Максимо предложението беше същинска манна небесна. Носеше му облекчението, че вече няма да му се налага да търси утеха в леглата на случайни актриси и да се сблъсква с неизбежните гримаси на разочарование и отвращение, разкриеше ли им закърнялото си мъжество. Освен това щеше да се отрази бомбастично на кариерата му. Пък кой знае, може би след година — две щеше да се отегчи и да я зареже. Важното беше, че сега се намираше на прага на голямата лига. Съвместният живот с Лори Гарсия беше крачката, от която се нуждаеше.

Лори не успяваше нито да го обикне, нито да изпита уважение към него. Отказваше да повери Омар на грижите му дори за секунда. След време привикна с непрестанната болка. Живееше ден за ден. Стигаше й. Така или иначе нямаше избор.

А как й се щеше само да изгони Жан Моро от сърцето си. Презираше го, но и изпитваше силна нужда от него. Мразеше го с мозъка на костите си, но не намираше сили да го забрави. Фантазираше си как го налага с юмруци, докато кокалчетата й не закървят, но после осъзнаваше, че повече жадува да го обсипе с целувки.

Нима бе възможно да прогони от живота си мъжа, чийто облик ежедневно виждаше в лицето на обичната си рожба?

Майчинството превърна Лори в мегазвезда. След раждането директно я причислиха към общността на жените, проявяващи интереси не само към модата и блясъка на шоубизнеса.

— Знаем, че жени в твоя бранш са под натиск да свалят килограмите, натрупани по време на бременността. — Петра Хюстън, кралица на токшоутата, водеше непринуден разговор с гостенката си, разположена върху дивана на „Съботни страсти“. Петра беше позната с хапливите си въпроси.

— Гледам реалистично на нещата. Здравето е най-важно.

— Що за баща е Максимо?

— Страхотен. — Като баща изобщо, не задължително като баща на Омар, си го биваше. — Вече влизаме в ритъм.

— Всички останахме изненадани от новината за бременността ти — подкани я Петра.

— Едва ли повече от нас самите. Случи се доста неочаквано, но се почувствахме готови.

— Любов от пръв поглед ли беше? — Вирна вежда. На Лори жестът й се стори леко циничен.

— Ако вярваш в нея — да.

— Значи винаги си искала да имаш деца.

— Поисках го, след като срещнах Макс.

За нейно удивление лъжата като че ли се плетеше сама. Излизаше, че е по-лесно да четеш сценарий, да играеш роля, отколкото да се представиш в истинската си светлина. За милионната публика нямаше значение. Никой от тези хора не я познаваше. Тя беше просто продукт, идея.

След шоуто Лори не можа да откаже коктейл с Петра и още няколко телевизионни величия и трябваше да отбие номера. Нямаше търпение да се прибере вкъщи при детенцето си, да го погледа как спи и да се полюбува на малките му розови устнички и меката тъмна косица. Всяка нощ, когато го оставяше на детегледачката, й липсваше непреодолимо.

Максимо имаше снимки на някое екзотично местенце и имението тънеше в тишина, като се върна. Бавачката й разказа как е минала вечерта с притаен шепот и напусна къщата с оттренирано безшумни стъпки.

Лори се качи на горния етаж и застана пред открехнатата врата на детската стая, пропускаща светлината от коридора върху креватчето. Малката главичка на Омар лежеше на една страна върху възглавницата, а юмручетата му се бяха свили като мидени черупки до розовите му уши. Сърцето й преливаше от любов, чиста и първична. Погледа го така, докато собствените й клепачи не натежаха.

Чак когато се запъти към кухнята, за да си вземе нещо за пиене, погледът й се спря на пощенския плик, изправен върху шкафа на коридора. Сигурно го бяха донесли, докато я е нямало.

Чисто бял, като останалите.

Отвори го внимателно и извади листа хартия от вътре.

„ОЩЕ МАЛКО ОСТАНА

ИДВАМ ЗА ТЕБ“

Лори замръзна на място, докато мислите в главата й се прескачаха бясно една друга и накрая я доведоха до заключение.

Сгъна бавно листа и го прибра в плика.

По-ясно от бял ден беше.

Как бе могла да недогледа толкова очевиден факт? Отдала се беше на самозабрава, на устременост към едничка фикс идея, на мисли по неподходящия мъж…