Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Шибана работа.

— На мен ли ми го казваш?

Загърна се по-плътно в палтото си, гледайки как светът се върти по стария си курс, в неведение за промените наоколо, за факта, че минувачи, коли, кучета и ухилени хлапета бяха се превърнали в негативи, сякаш образи от друго, противоположно измерение.

— Това е истинската причина да ми се противопоставиш, когато реших да заведа Биби на Какатра — каза тихо. — Права ли съм? Не заради Моро или спречкването ви, или родителите му, или други такива дреболии, а точно заради това.

Последва дълга пауза и после Зандър най-сетне си призна.

— Да не мислиш, че доброволно бих пуснал жена си в близост до човек, който изкарва пари от бездетни двойки?

Тя сложи ръка върху гърба му. Съвсем дребен жест, но въпреки това го усети как потрепва под допира й.

— Как може да си въобразиш, че някога, изобщо някога, ще обмисля дори такъв вариант?

Зандър се обърна към нея. Очите му бяха кървясали от умора. Мразеше миналото му, участието му в подобна чудовищност, но него не можеше да намрази. Беше на негова страна. Нали в това се състоеше бракът?

— Дойдох до тук, за да ти кажа, че съжалявам — заяви мрачно. — Ти си най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало, Стиви. Моля те, дай ми втори шанс.

Тя погледна в очите му, с тъмното минало в дълбините им, и усети как любовта й се устремява към него, независимо от грешките. Отпусна се в топлата сигурност на рамото му.

След всичко изречено, след обещанията и клетвите… вече оставаше само доверието помежду им. Едно ново начало.

— Трябва да го пазиш в тайна — прошепна Зандър. — Чуваш ли ме, Стиви?

— Да…

— Много е важно. Обещай ми. За нищо на света не бива и думичка да издаваш.

Тя отправи поглед към мътните води на реката, без да каже нищо.

Лори

— Трябва да направим изявление пред пресата — каза Жаклин Спарк. Намираха се в сградата на „Един щрих“ на Пико булевард. — Няма друг начин.

Лори кимна. Седеше пред бюрото на пиара си с ръце в скута.

Жаклин стана.

— Съжалявам — продължи Жаклин, заобикаляйки бюрото си, за да застане до нея. Вероятно би прегърнала някогашната Лори, но не и тази. Тази излъчваше твърдост, предателството на Жан Моро я беше превърнало в камък. — Опитах да те предупредя.

— А аз не те послушах — отвърна Лори. — Не се безпокой, минавала съм през същата процедура хиляди пъти. Мога да предвидя всяка твоя дума.

Макар клиентката й да се беше укрепила срещу емоциите си, Жаклин беше вбесена и за двете им. За какъв се мислеше Моро, дяволите го взели? Имаше си съпруга, собствен бизнес. Водеше живота на един от най-бележитите мъже в Холивуд. И това му даваше право да надуе корема на добродушно момиче като Лори Гарсия и да го остави само да се бори с последиците? Винаги го беше мислила за безсърдечно копеле, но чак такава мръсотия не беше очаквала. Пълно безумие.

Докосна ръката на Лори, решавайки, че в момента се нуждае от приятелски, не от професионален съвет.

— Ако бях на твое място, бих му сервирала новината със съобщение на телефонния секретар. Той така би постъпил.

Лори опря длан в корема си.

— Достатъчно му намекнах. Не може да не се е досетил, или поне да е заподозрял какво се е случило.

— А това би обяснило затишието от негова страна. — С всяко следващо разкритие Моро пропадаше все по-ниско в очите на Жаклин, не че някога се беше издигал. — Объркала си му плановете. Вероятно е разчитал, че ще се отървеш от бебето, но като е научил, че не си, е решил да се прави на разсеян. — Изтръпна видимо. — Ама че долен кучи син.

— Каза ми, че…

— Бил го извадил навреме? Бил алергичен към кондоми? Не можел да има деца?

Лори направи болезнена гримаса.

— От къде знаеш?

— Не знаех, поне допреди секунда. Типове като него не използват предпазни мерки. Под достойнството им е, или друга подобна простотия. Подхлъзнал те е със заучена реплика, миличка. Много съжалявам.

— Недей. В момента най-малко ми трябва хорското съжаление.

— Няма ли да пробваш за последно да се свържеш с него? — Тайничко Жаклин си мислеше, че Моро заслужава всичко, което ще получи — или няма да получи, в зависимост от случая, — но се налагаше да затвърди мнението си, преди да е отворила уста. Не искаше след месеци Лори да я намрази, ако стане така да я подтикне към неправилното решение.

— Какъв е смисълът? — запита Лори. — Съгласна съм, че Жан трябва да научи истината за бебето, но защо да храня надежди? Да не би да оправи кашата? Или пък да каже „Прекрасно, хайде да се преселим в Италия и да си играем на семейство“? — Сведе отчаян поглед. — Това са измишльотини. В истинския живот не се случва така. Време е да го осъзная и да продължа напред.