Виктория Фокс - Островът на изкушението

Жаклин се намръщи.

— Само да знаеш, че и друг път го е правил, изчезвал е от лицето на земята с месеци наред. Може да си го позволи, понеже Кърсти ръководи бизнеса на „Ла Люмиер“, а блестящият му имидж е в ръцете на армия подчинени из цяла Америка. И преди да си заявила, че с теб е било по-специално или по-различно, нека си спестим най-изтърканото от всички клишета на света.

— Знам.

— Така… — Жаклин стана, възприемайки отново професионалната си роля; очакваше ги върховна бъркотия, ако не предприемеха ефективни действия — … да се придържаме към фактите. Бебето ще се роди след няколко месеца, а приемаме, че Моро няма намерение да се замесва в събитията. — Обърна се към прозореца със скръстени ръце, изреждайки възможните варианти. — Ако дори за момент вярвах, че ще ти е от полза — от лично твоя полза — да излезем с изявлението, че детето е негово, незабавно щях да ти го предложа. При тези обстоятелства обаче те съветвам да не го правиш. — Обърна се към нея. — Неминуемо ще ти излезе име, че разбиваш бракове, на уличница и — което е най-лошо — на момиче, изиграло феновете си да повярват в непорочността й, когато всъщност й е трябвал само малко алкохол, за да преспи с шефа си.

Лори понечи да възрази, но Жаклин вдигна ръка да я спре.

— Не твърдя, че това се е случило, просто така ще го възприеме публиката.

— Тоест искаш да играем по неговата свирка — каза Лори. — Да потулим цялата история.

— Желанията на Моро не ме касаят. Интересува ме единствено твоето благополучие, а признаеш ли си публично за еднократна афера с женен моден гуру, от когото до голяма степен зависи кариерата ти, ще очерниш името си за цял живот. Трябва да го запазим тайна или всичко отива на кино.

— Как да действаме тогава?

— Още сега показваме коремчето ти. Иначе с времето ще изникват все повече спекулации.

— И какво да кажем пред пресата?

Жаклин се подвоуми за момент.

— Две думички. Максимо Диас.

Максимо Диас беше невъобразим вариант. И все пак беше единственият, с който разполагаха. Имаше логика. Лори уж излизаше с него, снимали ги бяха заедно; Максимо все се превъзнасяше пред пресата — поне до случката от миналия месец — за това колко й се възхищавал. Какво толкова странно щеше да има, ако той се окажеше избраникът, покорил най-сетне непорочната девойка? Изиграеха ли си правилно картите, историята пасваше идеално. Момиче от гетото се издига в света на аристокрацията, венчавайки се (понеже сватбата беше задължителна) за дългоочаквания принц, а чакането си е струвало, защото, както всеки знае, принцовете не се примиряват с второ качество стоки. Житейски урок за младите девойки по цялата земя. Лори изтръпваше при мисълта за предстоящия фарс.

Как да сподели с Жаклин — с когото и да било — за унижението, сполетяло я в апартамента на Максимо? Особено предвид позорната й грешка с Жан. Нямаше начин. Презираше Максимо, но в същото време съзнаваше, че никой друг не можеше да отклони въпросите, които съвсем скоро се очакваше да захвърчат към нея. Зависеше от него.

Затова се принуди да участва в театъра, с вързани ръце и все по-изпъкващ корем, като осъдена вещица, влачена към кладата. Определена й беше главна роля в скандален, мошенически спектакъл, пръкнал се заради пълното й обезсърчение.

Жан я беше поставил в това низко положение. Ненавиждаше го.

Тони от доста време опитваше да се свърже с нея. Тя обаче не желаеше да го чува. Загрижеността му беше позакъсняла. Точно когато се бе нуждаела от бащина подкрепа, той й беше обърнал гръб. Сега сама щеше да се оправя. Тялото си беше нейно, детето и решението — също. Беше се превърнала в крепост, брулена от безмилостния вятър върху оголената си скала накрай света, по-всевечна от Космоса. Чакаше я труден път.

Нощем в леглото Лори изпитваше с всяка клетка от тялото си мащаба на имението, просторно и пусто като пещерна зала. Представяше си се толкова малка насред цялото това пространство, като бебето в утробата й — същество в същество в същество, — сякаш беше затворена в матрьошка, а въздухът привършваше.

Към края на март Лори роди момченце. Кръсти го Омар.

Околните я уверяваха, че всяко бебче имало сини очи през първите няколко месеца, но тя познаваше това синьо от спомените си. Бледо, сребристо: очите на Жан Моро.

— Разкошен е — чуруликаха всички, докато двамата с Максимо Диас, гордите родители, позираха с отрочето си пред фотографи и телевизионни камери, а Лори си мечтаеше да е далеч, далеч от целия този фалш.