Виктория Фокс - Островът на изкушението

Аврора стисна силно картончето, толкова силно, че върховете на пръстите й изтръпнаха, сякаш незнайно как се беше озовала на непозната земя, а поканата щеше да й послужи като билет към дома.

Стиви

Можеше с часове да съзерцава лодките по Темза. Една пропълзя под моста Ватерло и Стиви не отлепи очи от нея, докато не мина и под Блекфрайърс, загубвайки се от погледа на път към Канари Уорф. Така предпочиташе да прекарва времето си. Наблюдаваше ли лодките, не й се налагаше да поглежда към съпруга си.

А не го ли поглеждаше, можеше да си внуши, че не е чула последните му думи.

— Не исках да научаваш — заяви Зандър. — Затова не ти казах нищо. Обременен ли си с тази информация, няма връщане назад. Ще ми се да можех да забравя.

Тя мълчеше.

— Разбери, не устисках да го крия повече. Част от миналото ми е и няма как просто да я потисна и да се преструвам, че не я е имало. Не и пред теб. — Очите му я умоляваха, но тя отказваше да посрещне погледа им. — Не искам бракът ни да се разпадне. Не искам да те загубя. Моля те, Стиви.

Анонимността, която позволяваше, беше една от главните причини да обича Лондон. Не само защото двамата със Зандър седяха загърнати в палтата си на пейка на южния бряг на Темза, напълно неразпознаваеми с полистироловите си чаши горещо кафе в студената прегръдка на зимния вятър, но и защото англичаните бяха твърде горделиви хора, че да демонстрират интерес, натъквайки се на холивудски звезди. Хвърляха по един-два погледа, заравяха брадички в топли яки и шалове и после най-много да споменат пред някого, че срещнали този и онзи, но за всеки случай без много емоции. Рядко я заговаряха в родния й град. А точно в този момент фактът я радваше безкрайно.

— Искаш да ми кажеш — промълви Стиви с глас, непознат дори на нея самата, — че в Холивуд живеят деца, чиито родители всъщност не са им родители?

— Да.

Звучеше повече от абсурдно. Твърде нагла шега.

— И колко точно?

— Бих казал около петдесет.

— Би казал?

— За толкова знам със сигурност.

Светът се обърна с главата надолу и отраженията на сградите в сивата ивица на реката се извърнаха противно на всякакви физични закони. Страховита, ужасяваща гледка.

— И ти си допринесъл за всичко това. — Най-накрая впи поглед в тъмните му очи, презирайки действията на човека, когото бе допуснала в живота си. Той поклати глава, отричайки твърдението й, макар и двамата да знаеха, че е вярно.

— Тъкмо бях започнал да се прочувам в Холивуд — обясни за втори път. — Установявах контакти с десетки потенциални клиенти, стотици. Всичко се случваше от само себе си.

На Стиви й идеше да се изсмее насреща му.

Вместо това скочи на крака и тръгна в произволна посока, мислейки единствено как да се отдалечи по-бързо. Имаше нужда да остане насаме. Налагаше се да осмисли грозната истина и да реши какво да прави от тук насетне.

Той я последва.

— Моро имаше нужда от помощта ми — провикна се след нея.

— Бил си му незаменим информатор? — подметна ядосано през рамо. — Колко находчиво.

Зандър не забави крачка.

— Бях му доверен кадър. Не можеш да отправиш подобно предложение към всеки срещнат. Потенциалните клиенти трябваше да бъдат наблюдавани отблизо дълго време.

— Аха, и междувременно Моро е набирал родилки, а Ван дер Мейде им е обяснявал що за розов свят ги очаква? — сопна се грубо тя.

— Стиви, почакай. Спри се.

— Сигурно сте били едно голямо щастливо семейство.

— Далеч не беше щастливо. Затова ги напуснах. — Хвана я за лакътя и я завъртя към себе си. — Напуснах ги, Стиви. Това нищо ли не ти говори?

Наблизо мина велосипедист, навел глава, за да предпази лицето си от хапещия студ.

— И Моро е поел функцията ти? — Името му вече придобиваше сатанинско звучене; всичко свързано с него й се струваше пъклено. — Затова ли се подвизава толкова време в Холивуд? Тръгнал е на лов за хора?

— Обикаля и други градове. — Вятърът щипеше кожата, дъждът преминаваше в суграшица. — Разпратили са търсачи из целия свят, вербуват биологични родители от всички кътчета.

— Все едно говориш за конвейерна линия.

— В известен смисъл е точно това.

Неспособна да прикрие потреса си, Стиви се врътна на пета.

— Не ме загърбвай, мила. Слушай…

— Какво да слушам? — Обърна се рязко към него. — Остави, че си криел от мен, всички имаме моменти от миналото си, които предпочитаме да забравим. Но не мога да понеса идеята, че изобщо си бил замесен в нещо толкова… зловещо. — Гласът й потрепери. — Кой си въобще? Имам чувството, че не те познавам вече.