Виктория Фокс - Островът на изкушението

Нищо чудно, че не успяваше да призове и капка ентусиазъм.

Стюарт Лъвъл я зяпаше нагло. Дружеше с Том, откакто се помнеше, но винаги го беше намирала за противен, все имаше чувството, че си я представя без гащички. Всички мъже на тази възраст бяха един дол дренки. Нямаше съмнение, че мръсникът му с мръсник отдавна е пожънал реколтата на славата си; сигурно малолетните сладкишчета се редяха на колене и с отворени уста пред кабинета му.

Гласът му се разнесе из звукозаписната кабина.

— Толкова за днес, Аврора.

— Хубаво. — С нетърпение очакваше този момент.

„Родео Драйв“ беше — поне някога — любимото й място за пазаруване. На път към Кейси реши да посети любимия си моден бутик. В събота двете с Фара обичаха да разглеждат шикозни тоалети по цял ден, лъжейки се себично една друга кое стои добре и кое — не.

Шепа папараци я бяха надушили някак и тя им показа среден пръст, предизвиквайки неизбежната заря от светкавици. Околните я зяпаха недоумяващо. Къде беше изчезнала синеоката сладурана от ранната кариера на Аврора? Момичето пред тях имаше неоформена, изтощена от боядисване коса, оранжева в корените, а восъчно бледото й лице се криеше зад грамадни тъмни очила. Приличаше на четирийсетгодишна пропаднала холивудска звезда, мъчеща се да прикрие пораженията от поредния изтощителен развод и поредната оплескана пластична операция под тонове грим.

Тръгна вяло между редовете от дизайнерски одежди. Можеше да има всяка от тях. Какво ти — можеше да изкупи целия шибан магазин! Нито имаше нужда да спестява, нито причина… така или иначе никоя придобивка не й носеше откровена радост. „Моля ти се, татенце, ще ми я купиш ли?“ Разбира се. Искаше ли нещо — нейно беше. Каквото и да е.

Само не и истината.

Внезапно й се прииска да седне по средата на магазина, да зарови лице в дланите си и да се остави на произвола на съдбата. Това не беше живот, просто оцеляване — и то едва-едва. Не виждаше изход от ситуацията. Признанието й пред Кейси си беше чиста загуба на време. Послужи единствено да я убеди, че никой никога няма да й повярва. Истината за острова беше твърде невероятна, като сценарий на филм.

И въпреки това си беше истина.

Том имаше прекалено много работа и самочувствие, че да се занимава с нея. Дори не й беше вдигал телефона по време на турнето, с което уж изпълняваше дълга си към семейството, когато всъщност семейството му се нуждаеше от него вкъщи. Не й трябваха парите му, нито връзките му, нито кредитната му карта. Трябваха й отговори. Трябваше й пълната картина. Той й трябваше. Баща й.

Баща й…

Едва сподави надигналия се в гърлото й стон.

Глупачка! Да не си посмяла да се разцивриш. Не са ти никакви, забрави ли?

Аврора докосна яката на блуза за хиляда долара. Свали я от закачалката, погледна етикета и я наложи върху себе си като всеки заинтересован клиент. Без да я е грижа дали някой гледа, преметна дрехата през ръка, преструвайки се, че разглежда изложените дрехи. После тихомълком я пъхна в чантата си и тръгна към изхода.

Лесно.

Твърде лесно.

— Спрете, госпожице.

Аврора ускори крачка към вратата.

— Госпожице, спрете на място.

Обърна се. Служителят от охраната я гледаше отвисоко.

Великанът я сграбчи за ръката.

— Струва ми се имате нещо наше в чантата си.

— Какво ти е влязло в главата, по дяволите? — Том Наш подписа документите за освобождаването й от ареста с разлютен замах и я дръпна за лакътя. За пръв път в живота си го виждаше толкова бесен.

— Стана случайно — измрънка тя в отговор. — Без да искам, ми е паднала в чантата.

— Не ме обиждай, Аврора — предупреди я той. Излязоха от полицейското управление и тръгнаха към кадилака на Том, модел „Ескалейд“. Наскоро му бяха опреснили кичурите и резултатът беше пленителен калейдоскоп от лъскави кехлибарени и медни преливащи се тонове. Разкошна коса. Момичешка коса. — На ей толкова съм да загубя самоконтрол. — Демонстрира с палеца и показалеца на едната си ръка.

— Извинявай — измърмори Аврора, затръшвайки вратата на кадилака.

— Извинението не решава проблема. И без това до гуша ми е дошло да те защитавам пред звукозаписната компания. Първо майка ти, а сега и ти! Не си мисли, че Стюарт не ми се е обадил. Мътните ме взели, Аврора! — Удари волана с длан. — Понякога имам чувството, че само аз държа това семейство над повърхността.

Семейство, друг път.

За стотен път Аврора отвори уста да подхване темата, но думите отказаха да излязат. Как да започне? Какво изобщо можеше да каже?