Виктория Фокс - Островът на изкушението

Всички я бяха предупредили: Десидерия, Жаклин, дори родният й баща.

А колкото и да я болеше да си признае, четвъртата потенциална причина за мълчанието му беше най-правдоподобна. Беше се сдобрил с Ребека Щутгарт и сега се опитваше да се издигне в очите й.

Ирония на ирониите. Дори открай време съжаляваше жените от любовните романи, които силно вярваха, че са способни да надвият немирника, да опитомят дивака, самозалъгваха се, че с тях е различен, че думите му са искрени, че го познават по-добре от всяка друга досега. Нима не виждаха, че си играе с тях? Нима не беше очевидно? Да, за околните. За влюбената жена илюзията беше неустоима.

Известно време продължи да настоява. Отказваше да приеме, че Жан би й причинил подобно нещо. Разговорът им на плажа на Какатра, откровенията му, нежността, целувките, жаркият, всеотдаен поглед…

Лори изпитваше неподправен ужас.

Ужасяваше я мисълта да отглежда детето му сама, но връщане назад нямаше, дори Жан да имаше нахалството да настоява за аборт. Дали би се опитал да й предложи пари? Дали би паднал толкова ниско? Беше решена да задържи бебето. Ужасяваше я мисълта за последствията — какво щеше да обясни на всички? В колко лъжи щеше да се оплете? Ужасяваше я и мисълта, че толкова усърдно граденият й живот, животът, за който баба й беше вдъхнала куража да преследва, щеше да рухне пред очите й, и после какво? Ужасяваше я мисълта да попадне отново в „Трес Ерманас“,да открие, че всичко до тук е било просто сън, както често се боеше в ранните дни на бляскавата си кариера.

Но всички тези страхове бледнееха пред най-големия ужас, обладал душата й. Колкото и да проклинаше егоизма му, колкото и да недоумяваше откъде черпи нечовешката си жестокост, колкото и да ненавиждаше коравосърдечното му отношение към най-близките хора, най-много я ужасяваше мисълта, че повече никога няма да бъде с Жан Моро. Че всичко помежду им оставаше в миналото.

На следващия месец Лори прие поканата за вечеря на Максимо Диас. Жаклин не я оставяше на мира, да не говорим за самия ухажор. Максимо проявяваше баснословно упорство — задръстваше телефонния й секретар със съобщения, отрупваше я с цветя и почти всеки ден изпращаше агентите си при нейните на мисия да уредят среща помежду им. Когато случайно се срещнаха на парти в Бостън, Лори не успя да откаже.

Какво толкова? Приятна компания беше, непрекъснато й повтаряше колко е красива, колко пленителна, а в момента точно от това се нуждаеше. Чувстваше се отчаяна, самотна и уплашена. Чувстваше се използвана, посрамена и предадена. Тялото й започваше да издава тайната й. Все по-трудно й беше да прикрива изпъкналостта дори под широки дрехи. Имаше нужда от приятел — и наивно си повтаряше, че поне за момента такъв е и неговият умисъл.

Тази вечер излизаха за трети път, откакто се познаваха. Максимо беше предложил „Сандс“, реномиран ресторант с океански изглед. Дойде да я вземе рано, когато слънцето още розовееше над водата. Беше облечен в светъл ленен костюм и се усмихна приветливо, като я видя.

В един по-друг живот би намерила Максимо за доста привлекателен. Висок, слаб, умерен меланхолик, с вампирски бледа кожа, обаятелни тъмни очи и сочни, меки устни. Личеше си, че е от високопоставено потекло — лъхаше на скъп парфюм и заможност. Беше излизал на модния подиум, преди да се отдаде на актьорско амплоа, но така пленяваше окото, че екранният му имидж не се влияеше от избора на роли. Тийнейджърките си умираха по него.

Седнаха на една от външните маси под широка, кремава на цвят тента, чийто ефирен плат се къдреше под океанския бриз.

— Как мина прослушването? — попита го Лори. Максимо вече беше изиграл една главна роля в романтичен филм, но в тази продукция щяха да бъдат вложени много пари и можеше да го изстреля право на върха.

— Добре — отговори й той скромно.

— Само добре ли?

Максимо отклони въпроса, привиквайки келнера, за да си поръчат питиета. Когато Лори си поиска минерална вода „Сан Пелегрино“, отбеляза:

— Още не пиеш? Как да не ти се възхити човек. — Обяснила му беше, че не употребява алкохол, понеже вреди на кожата, и имаше неудобното чувство, че подбудата й силно го беше впечатлила, сякаш ценеше грижата за външния вид повече от всичко на света.

Когато келнерът се оттегли, Лори реши да настои с въпроса си:

— Кога се очаква да ти се обадят?

Той се престори, че не разбира за какво му говори, и й отвърна с недоумяващ поглед. Ако можеше да се съди по тази му актьорска игра, отговорът беше „никога“.