Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Махни се от мен! — Заблъска го с юмруци. Без успех. Той се тласкаше свирепо към безпомощното й тяло, навлизайки в стръвен ритъм, сякаш вече беше проникнал в нея.

В следващия момент със смразяващ потрес я осени мисълта, че може и да беше.

— Спри!

— Искаш го, Лори — изломоти с пресипнал глас в ухото й. — Знам, че го искаш. Отпусни се.

Този път сви рязко едното си коляно и го заби право в слабините му, а Максимо изпищя от болка и скочи като ужилен от дивана.

Възбуденият му пенис, компактен като розово червило, не надхвърляше по размер кутрето й. Имаше приблизителната дебелина на сламка за пиене. Не беше й подозирала, че съществуват чак толкова малки.

— Кучка! — простена дрезгаво, надигайки се от пода. — Така ли било? А? По груби игрички ли си падаш?

— Не ме доближавай. — Опита да се добере до дрехите си, нахвърляни до дивана. Той обаче не й даде възможност — отново й налетя, този път отзад, хриптейки и стенейки в ухото й, докато микроскопичният му пенис напираше нагло в търсене на входа. Тласна се веднъж, два пъти, три пъти в нея и не щеш ли — от гърлото му се изтръгна пискливо свистене като от спукан балон. После се отдръпна.

Минаха няколко секунди и Максимо заяви учудващо доволно:

— Страхотно беше.

Лори не можеше и дума да обели. Езикът й беше подпухнал. Сърцето й туптеше като подивяло.

— Същинска тигрица си, Лори Гарсия. — Коленичил беше пред дивана и гордо съзерцаваше миниатюрното си мъжество. — Знам, че не съм много надарен, но приятелчето ми прави чудеса. На доста момичета им се отщява, като го видят, сещаш се. Друго очакват да намерят в гащите ми. Ама омагьосам ли ги веднъж с вълшебната си пръчица, винаги питат за още. Ти готова ли си за още, Лори? — Пресегна се и я погали по гърба. — Мога да се вихря цяла нощ…

Тя се извъртя с ловкостта на леопард, сви ръка в юмрук и го цапардоса право в челюстта. Поне й се струваше, че трябва да е челюстта, но явно беше замахнала по-нависоко, защото докато Максимо хвърчеше назад, от носа му рукна червена струя. Просна се гол на пода, държейки с едната ръка лицето си, а с другата — топките си.

— Повдига ми се от теб — озъби се Лори. Стана на разтреперани крака, но вложи всичката си воля да се овладее, решена да не се превръща в поредната му несретна жертва. Агонията, насъбрала се в душата й през изминалите няколко месеца, обсеби с кръвнишка ярост цялото й същество и думите сами изригнаха от гърдите й, съвършено искрени до една. — Пристъпиш ли на по-малко от петдесет метра от мен — заплаши го тя, — кълна се, ще изтръгна жалкото ти подобие на пишка и ще те фрасна с него. Но не се безпокой — почти нищо няма да усетиш.

Събра нещата си и тръгна към входната врата.

Жалостният вопъл на Максимо отекна по петите й:

— Почакай, Лори, върни се…

Но тя вече беше навън, на пустата, тъмна улица, и крачеше незрящо, олюлявайки се на краката си, тръгнала към дома, макар да нямаше представа къде се намира и дали изобщо съществува още.

Аврора

Пееше се нещо от сорта на „О, скъпи, защо измъчваш ме така, хей, мили, просто хвани ме за ръка“, но не можеше да си спомни как точно продължаваше. Парчето беше от глупаво по-глупаво и текстът се въртеше около едно и също, така че дори да редеше само запомнените думи, никой нямаше да забележи.

Стюарт Лъвъл поклати глава в звукозаписната стаичка.

— Много зле — коментира отчаяно. — Адски зле.

Тонрежисьорът беше на същото мнение.

— Можем да подобрим качеството на записа, но ако текстът се разминава…

Стюарт сръбна от кафето си с мляко.

— Няма ли как да записваме на сегменти и накрая да ги миксираме? Да изпее всеки от компонентите поотделно?

Тонрежисьорът, брадат тип с фланелка на „Гънс енд Роузис“, изпуфтя нервно. Преходни звезди като Аврора Наш ги биваше в едно-единствено нещо: да харчат паричките на татко. Колкото по-малко занимаваха света с тягостното си присъствие, толкова по-добре. Само дето тази записваше поредния си албум. Първият не й ли стигаше?

— Хич не ми изглежда добре — отбеляза, сваляйки слушалките от ушите си. — Май плаче за рехабилитация.

Стюарт стисна зъби. Ще каже някой, че си имат работа с Тина Търнър, като се има предвид какъв зор беше да я вкарат в студиото. На малката като че ли грам не й пукаше. Не се ли притесняваше, че съсипва името на Том? Пълна излагация.

Аврора също свали слушалките и зачака по-нататъшни инструкции. Мъжете в кабината говореха разпалено, но през дебелото стъкло не се чуваше нищо. Каква метафора за живота й само! Приличаха й на два угоени паразита, вкопчили се алчно във вените й. Дори нямаше желание да записва албум. Том я беше накарал. Явно си мислеше, че така ще й „подреди живота“. А дали изобщо щеше да има нужда от намесата му, ако не й беше сервирал най-потресаващата, най-непростимата лъжа още в началото на съзнателното й съществуване?