Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Мислех си, че училището най-накрая ти е върнало ума — продължи тирадата си Том. Подкара колата с мръсна газ и засече няколко шофьори с неразрешена маневра. Засвириха клаксони. — А сега за капак на всичко и кражба! Какво още си ни намислила? — Обърна се бясно към нея. — Понякога се чудя къде толкова сбъркахме!

Аврора се взираше през прозореца, прехапала устни.

— Слушам те? — Очакваше да му се тросне, да му скръцне със зъби. Тя обаче си мълчеше. — Как ще се оправдаеш този път?

— Нямам какво да кажа.

— Не проумяваш ли каква си късметлийка? — Гласът му трепереше. — Да не мислиш, че и аз като дете съм бил толкова презадоволен? Нямах си нищо. Нищичко. Дори не подозирах, че децата могат да живеят като теб! Имаш всичко, всичко, което някога ти се е приискало, и кой ти го е подсигурил — аз! Дал съм ти всичко! И пак не ти стига, така ли? Кражба? При положение че само трябваше да ми поискаш пари? Какво, за бога, те е подтикнало към такава глупава постъпка? — Мина на червен светофар. — Кога сме те лишавали от нещо, Аврора? Кажи де, кога?

Отвърна му толкова тихо, че се наложи да я накара да повтори.

— Попитах — процеди през зъби Аврора — кои „вие“?

Том не разбра въпроса й.

— Майка ти и аз, кой друг?

— Майка — да бе — изсумтя дъщеря му.

Останалата част от пътя прекараха в мълчание. От стискане на волана пръстите на Том бяха побелели около кокалчетата. Като пристигнаха в имението, й обяви, че била наказана.

Да те накажат за ден беше едно нещо. Да те накажат за цяла седмица беше съвсем друго. Седемдесет и два часа след началото на домашния си арест Аврора вече откачаше.

Бяха я оставили сама вкъщи. Том прескачаше от интервю на интервю, а Шерилин като по чудо беше се престрашила да излезе. Посещенията при обичната й Линди бяха единственият повод да изпълзи от спалнята си. Вече не приличаше на себе си, а по-скоро на чуплива восъчна кукла. Каквато майката — такава и дъщерята, помисли си саркастично Аврора.

Напълно предвидимо — стаята на майка й беше заключена, но поне знаеше къде държи ключа — на същото място, където криеше всичките си уж несъществуващи лекарства.

С отварянето на вратата я лъхна натрапчива миризма на застояло и плесен. Витаеше и духът на сладникавия парфюм, с който Шерилин някога се обливаше. На пода до леглото бяха струпани четири-пет празни кутии от шоколадови бонбони. Свалените до долу щори превръщаха стаята в същинска тъмница.

Аврора поседна върху намачканите чаршафи. На нощното шкафче до чаша с малко вода лежеше полупразен блистер таблетки. Аврора прочете надписа на гърба му — някакво успокоително. Чувстваше се като нарушител, сякаш пипаше артефактите под витрините на някой музей.

Което послужи единствено да подкладе любопитството й. Влезе в личната баня на Шерилин и се разрови из тоалетното шкафче — болкоуспокояващи, приспивателни, валиум, ксанакс… цяла аптека.

Върна се в спалнята и заотваря чекмеджета и шкафчета едно по едно, хвърляйки съдържанието им по пода. Не беше сигурна какво точно се надява да намери. Акт за раждане? Някое тайно писмо? Позорен договор?

Нейна снимка като бебе в обятията на жена, различна от Шерилин Роуз?

Глупости. Нищо чудно, че ровичкането й се оказа безрезултатно. Реалният живот не беше като филмите.

Шерилин не беше подновявала гардероба си от доста време. Просторното помещение беше изпълнено от стена до стена с висящи по закачалки тоалети, главно в модните тенденции на осемдесетте и с преобладаващи прасковени и пастелни цветове. Отделението за бельото беше заредено с торбести, безформени гащи, някои от които с лекета. Олеле. Аврора знаеше, че родителите й отдавна не правят секс, но все пак… Макар и погнусена, любопитството я подтикна да се разтършува и тук.

В най-задната на отделението пръстите й напипаха нещо с формата на картичка. Извади го. Бяла от едната страна, златиста — от другата. Отпред пишеше нещо, но понеже картончето представляваше само парче от нещо скъсано с оръфани краища, не можа да разчете надписа.

Опипа слепешката за липсващите парчета и се натъкна на още две. Като ги съедини, веднага осъзна какво държи в ръцете си.

Бинго.

Рубен ван дер Мейде организираше банкет. На Какатра. Това лято.

Явно щеше да е нещо грандиозно.

Грандиозно.

Несъмнено Том и Шерилин бяха сред най-почетните гости. Само че бяха решили да отхвърлят поканата. Или поне Шерилин. Е, в такъв случай най-уместно беше дъщеря им да се яви на тяхно място.