Виктория Фокс - Островът на изкушението

— За кое?

Тя вдигна вежда.

— За резултата от прослушването.

— А, вярно. Да. Не съм сигурен.

— Май не си много ентусиазиран.

Келнерът им донесе питиетата. След като ги остави насаме, Максимо се огледа наоколо и крайчетата на ушите му пламнаха.

— Искат от мен да… — сви рамене свенливо — … сещаш се, да си развея мъжеството.

От нещо в изражението му я досмеша, доста позабравено усещане.

— Ясно… — коментира тя, преглъщайки смеха си. — И това те притеснява?

— Теб не би ли те притеснило?

— Зависи от обстоятелствата — призна си Лори. — Най-вероятно да.

Той се облегна в стола си.

— Не се шегуват. Става дума за пълна голота.

— Важно ли е за ролята? — Не й се вярваше. Надали го гласяха за интелектуалното кино, макар че сигурно така щяха да му го сервират.

— Аха — отвърна той умислено. — Така ми се струва. Поне по техни думи.

Стеснителността му я удиви.

— Бих предположила, че вече си свикнал публиката да припада по теб. — Целеше да прозвучи шеговито заговорнически, но Максимо прие коментара й като директен комплимент.

— Така си е. Но не съм сигурен, че… — Погледна я многозначително. — Не съм сигурен, че са готови за това.

Този път Лори не успя да сдържи смеха си и всичките й грижи като че ли изчезнаха за момент.

— Сериозно ли?

Той кимна.

— Просто… — Келнерът се върна да вземе поръчката им за вечеря. Максимо промълви: — Няма значение.

Докато се хранеха, Лори неколкократно пробва да върне разговора към темата, но той видимо се съпротивляваше и любопитството й остана незадоволено.

След вечеря се запътиха към апартамента на Максимо. Цяла вечер я беше забавлявал с разкази за смешни случки от привилегированото му детство и Лори беше проявила желание да разгледа снимките му. А и плашещата поща, която получаваше напоследък, не й позволяваше да се прибира самичка нощем, особено в деликатното си състояние.

Домът на Максимо в Бевърли Хилс беше типично ергенско обиталище — хромирани маси, кожени дивани и огромни плоскоекранни телевизори, монтирани на стените. Лори седна в ъгълчето на един от диваните.

— Искаш ли нещо за пийване? — провикна се домакинът от кухнята.

— Не, благодаря.

Той показа глава през вратата и направи физиономия.

— Сериозно ли ми отказваш? Аз съм в настроение за бренди.

— Не пия.

— От едно нищо няма да ти стане.

— Не. Честно, не ме мисли.

Максимо вдигна рамене.

— Както искаш. — След малко се появи с бутилка „Курвоазие“ и две дълбоки като аквариуми чаши. — В случай че размислиш.

Направи й впечатление, че не беше оставил личния си отпечатък върху жилището. Като го слушаше как разпалено говори за миналото, очакваше всяка една повърхност да е отрупана със снимки.

— Е, да разгледаме снимките — усмихна му се тя. — Нямам търпение да видя замъка, в който си отраснал.

Максимо седна на дивана до нея. Отсипа от кехлибарената течност във влудяващо тънка струя и мълчанието му започна да я смущава.

— Знаеш ли, Лори — подхвана най-сетне, — много те харесвам. Не може да не си го осъзнала.

Гласът му звучеше спокойно, премерено. Не я поглеждаше в очите.

— И на мен ми е приятно да се виждаме — отвърна тя предпазливо.

Той прокара пръст по ръба на чашата.

— Мисля, че си наясно какво искам от теб.

Лори направи грешката да го хване за ръката.

— Макс, трябва да съм пряма с теб — подхвана. Нямаше да й е лесно. — В момента се намирам в доста заплетено положение.

Той я стисна по-силно. За пръв път осъзнаваше колко големи са ръцете му.

— Положението винаги е заплетено.

— Не разбираш, по-сериозно е. Просто…

Без всякакво предупреждение устните на Максимо се оказаха върху нейните. Почувства твърдината на белите му зъби и мускусния аромат на косата му. Езикът му се стрелна в устата й, топъл и хлъзгав.

— Разтапям се по теб, Лори. — Дъхът му излизаше на пресекулки. Зарови пръсти в косите й и я притисна да легне назад. — Признай си, че и ти ме искаш. Не се съпротивлявай на желанията си.

— Почакай — успя да каже Лори, мъчейки се да го отблъсне, — моля те…

Той я затисна върху черната кожа, разтваряйки краката й с коляно и намествайки се помежду им. Лори очакваше всеки момент да я докосне с възбудения си пенис, но още не усещаше нищо.

— Макс, недей! — Но той вече я хапеше и дърпаше дрехите й, а когато в паниката си Лори напрегна всички сили да го отблъсне, разкопча ципа на панталона си, държейки брадичката й със свободната си ръка. Не можеше дори да отвори уста, студен страх изпълваше гърдите и белите й дробове. Осъзна, че панталоните му се свличат надолу, а после почувства допира на фината, набрана материя на боксерките му по кожата си. Пак не усети очакваната издутина, само търкането на плоския му чатал по слабините й. Ръцете му скочиха към гърдите й, откопчавайки непохватно няколко копчета, докато не освободиха едното й зърно, което след малко се озова между зъбите му, свръхчувствително към внезапната болка. Пръстите му се плъзнаха към бикините й, смъкнаха ги грубо и неориентирано си проправиха път в сухотата на влагалището й.