Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Имам хубава новина за теб, Стефани — обяви доктор Хаяши, моментално избавяйки я от преизподнята. — Репродуктивната ти система функционира нормално. Не виждам причина да заченеш без лечение.

Стиви вдигна очи нагоре в знак на благодарност към Бог, което беше лицемерно от страна на атеистка като нея, и седна на стола.

— Благодаря ви.

— Както вече говорихме, съветвам те да изпратиш и съпруга си на преглед. — Доктор Хаяши я гледаше приятелски над очилата си с рогови рамки. — Тоест ще трябва да обсъдите въпроса в най-близко бъдеще, нали така?

— Да, знам.

Зандър дори не подозираше, че си е записала час при доктор. След откровения разговор за връзките му с Жан Моро контактите с него й се струваха все по-трудни и по-трудни. Когато настъпи моментът да отпътува за снимките, беше изпитала тайно облекчение. Трябваше й време за размисъл. Колкото и да имаше вяра в думите му, някои елементи от разказа му просто не се връзваха. Омръзнало й беше от тайни. Нали уж бракът носеше чувство за сигурност и увереност ако не в друго, то поне в близкото познаване на партньора ти. Напоследък обаче, главно през изминалите шест месеца, имаше усещането, че живее с непознат. И Зандър го съзнаваше.

— Не забравяй, че още си млада — посъветва я докторката. — Не пришпорвай нещата и не се подлагай на излишен натиск. Стресът си играе игрички с телата ни.

— Искаш да кажеш, че ако влагаме прекалено много старание, може и да не постигнем нищо?

Доктор Хаяши сключи ръце пред себе си.

— Отпуснете се, живейте здравословно и си общувайте колкото се може повече. И няколко години да чакате — тя сви рамене, — така да бъде. Според резултатите ти отлагането не носи рискове.

— Ами той?

— Не мога да коментирам. — Хаяши опря длани в бюрото си. — За ваше спокойствие ви съветвам и съпругът ти да се консултира с лекар.

Докато пътуваше с такси към хотела си, Зандър й позвъни.

— Здрасти. — Изненада се да го чуе. — Всичко наред ли е?

Таксито подмина гара „Юстън“, където изпревариха двуетажен автобус. Двете му страни бяха облепени с лицето на Лори Гарсия, разкрасено със съблазнително дълги мигли — реклама на козметичен гигант.

— Идвам в Лондон — обяви той.

— Моля? — Тя се изправи на седалката. — Защо?

Последва дълга пауза и Стиви реши, че връзката е прекъснала. Най-сетне гласът му прозвуча в слушалката:

— Защото трябва да те видя.

— Зандър, започваш да ме плашиш. Какво е станало?

По небето се трупаха буреносни облаци. Всеки момент щеше да завали.

— Ще ти обясня на място.

Лори

При всяка удала й се възможност опитваше да се свърже с Жан.

През почивките на фотосесиите в Европа, в чакалните на сума летища из Азия, по време на поредица галавечери в Южна Америка… Остави много съобщения с внимателно подбрани думи и в „Ла Люмиер“. Дори опита да се свърже директно с Рубен ван дер Мейде, но взводът му от служители й попречи.

Вдън земя ли беше потънал? Още скиташе някъде по работа? Ако да — каква? Що за начинание отнемаше толкова много време? Не проумяваше. Бяха минали три месеца след случката на Какатра, а Жан отлично знаеше къде да я намери. Времето й изтичаше. Обхващаше я параноя, че хората започват да обръщат внимание. Коремчето й беше почти незабележимо, но беше чела по книгите, че дойде ли промяната, щеше да нахлуе с пълен размах. Не можеше да понесе идеята, че ще научи от някой друг, но не я ли потърсеше скоро, я оставяше без избор. И какво щеше да разправя на хората? Нямаше как да обяви пред света, че носи детето на Жан Моро, особено, при положение че бащата, да не говорим за съпругата му, дори не подозираха.

Имаше чувството, че никое от съобщенията й не беше стигнало до него. Първоначално гледаше да се изразява сдържано, решена да му разкрие новината очи в очи. „Обади ми се, трябва да се видим…“ Но в последно време призивите й бяха придобили по-недвусмислено значение: „Жан, на всяка цена трябва да те видя… Случи се нещо… Имам важна новина…“

Жан беше тръгнал на път. Вероятно се намираше в някоя необятна страна, в различна часова зона. Може би беше загубил мобилния си или сменил номера си. Нищо чудно да е пробвал да я намери, когато собственият й телефон беше повреден и редовно й въртеше номера…

Не беше глупачка. Откъдето и да го погледнеше, фактите си бяха факти.

„Още на следващия ден все едно че ги е нямало…“

„Между нас да си остане, но за мен е абсолютен задник…“

„Не знаеш нищо за любовта — а още по-малко за този мъж…“