Виктория Фокс - Островът на изкушението

Ненадейно обаче вратата се отвори.

Татко й изглеждаше променен, по-спретнат и здрав на вид. Последният им разговор бе протекъл гневно, но още от пръв поглед се увери, че и той съжалява за лошите думите.

— Здрасти, татко.

Тони не можеше да отлепи очи от Омар, който вече се беше разбудил и оглеждаше непознатата обстановка с любопитни сини очички, размахвайки пухкави юмручета.

Баща й остана безмълвен и Лори реши да вземе нещата в свои ръце.

— Може ли да влезем?

— Да — каза той, отстъпвайки назад. — Разбира се, че може, разбира се, как иначе?

В къщата царяха чистота, подреденост и спокойствие — нетипични за доведеното й семейство неща.

— Къде е Анхелика? — поинтересува се Лори, настанявайки се на кухненската маса. Всичко й се струваше умалено, сякаш тя самата беше пораснала.

Тони им приготви по нещо за пиене. Личеше си, че се притеснява в стремежа си да се представи добре.

— Анхелика не е тук.

— Така ли? — Лори извади Омар от количката и го гушна.

— Да. — Кратка пауза. — Ходи ли до салона?

— Минах на път за насам. Нямам думи. Прекрасно е.

— Благодарение на теб — отвърна Тони, сядайки на масата. — Анхелика не можа да го понесе. — Месестите ръчички на Омар се протегнаха към дядо му. — Все не й даваше сърце да се зарадва на успеха ти. Завиждаше ти. Особено заради упадъка на собствените й дъщери.

Лори се намръщи.

— Анита и Роза вече не работят там?

Тони въздъхна.

— Има много за разказване, Лори. След като ти си тръгна, двете изоставиха „Трес Ерманас“. После Роза забременя от едно местно момче. Сега живее в Гласъл парк с близнаците си и чака трето. Анита — лицето му видимо се помрачи — реши да тръгне по твоите стъпки. Скимнало й беше, че името ти ще й отвори вратички в модния бизнес.

— Е, стана ли?

Тони погали като хипнотизиран бузката на бебето.

— Кое да стане?

— Проби ли?

Тони се отдръпна, сякаш не искаше да замърсява Омар с грозната си история.

— Анита се хвана с лоша компания. Залови се с долнопробна работа, незаконна. Обещали й бяха, че е за добро, но… — Не довърши изречението си. — Друго не знам. Не общуват с мен, откакто Анхелика си тръгна.

— Анхелика си е тръгнала? — учуди се Лори.

— Всъщност аз я помолих.

За момент в душата й се възцари мимолетен, затова още по-ценен момент на чиста радост.

— Спречках ме се — обясни Тони — заради бременността ти. Разказах й за положението ти, когато се върнах от Испания. Бях объркан и ядосан, Лори, но най-вече разтревожен. — Проучи лицето й с надежда. — В ей такива моменти едно момиче се нуждае от майка си, не от баща си… какво знаех аз? Анхелика изрече някои непростими неща, абсолютни глупости, за които не можех да й простя. Нямаше начин да живея под един покрив с нея.

Не я беше грижа що за отрова е избълвала по неин адрес мащехата й.

— Как реагира, като я помоли да си тръгне?

— Умоляваше ме да не я гоня, но аз не щях и да чуя. И не само заради ужасните думи, но и защото „При Мария“ вървеше толкова добре, а тя все гледаше да потъпче успеха ни. Това ме накара да проумея, че никога не се е интересувала от желанията ми, не я беше грижа за мен.

— Съжалявам да го чуя, татко.

— Недей. Аз съжалявам. — Очите им се срещнаха. Погледът му говореше по-красноречиво от думите. — Научих урок, който е трябвало да науча отдавна.

Тя погледна към Омар.

— Искаш ли да го прегърнеш?

Лицето на Тони се озари. Лори му подаде детето, наблюдавайки вглъбения поглед, с който баща й изучаваше изпълненото с любопитство изражение на малкото си внуче.

Двамата се спогледаха усмихнати, преливайки от любов към новия живот помежду им. Усмивката на Лори прерасна в звънлив смях, а с него заседналата в гърлото й буца се пръсна на зрънца облекчение.

Прибра се вкъщи на свечеряване. Лексусът на Максимо беше паркиран във входната алея наравно с друга кола, която не разпозна.

— Макс? — Лампите в коридора бяха изключени и единствената светлина идваше откъм всекидневната. Извади Омар от количката и тръгна към стаята.

Максимо седеше на дивана с някаква жена. Изправи се, когато Лори влезе, сякаш го бяха спипали в крачка, макар че ако се съдеше по външния вид на непознатата, посещението й беше с официална цел. Гостенката имаше тъмнокестенява коса и беше кръстосала елегантно колене в тясната си виненочервена пола.

Панически страх последва първоначалния шок на Лори.

Ребека Щутгарт.

Жената, авторка на гнусните писъмца. Тук, в дома й.

— Какво става тук? — попита студено Лори.