Виктория Фокс - Островът на изкушението

В първия момент не разпозна момичето върху леглото. Платиненорусата й коса беше разрошена, роклята й — намачкана и разпорена, а от едната й длан към китката й се стичаше струйка кръв.

Но вдигна ли трескавия си, замъглен поглед към нея, Стиви веднага се досети коя е.

— Аврора — възкликна разтревожена. — Какво се е случило?

Маргарет пристъпваше плахо в мрака. Земята под краката й беше неравна, а обувките й — непрактични. Странеше от осветените пътеки, съзнавайки що за лоша шега можеше да й изиграе нечия остра памет. Започнеха ли разпитите на другия ден или следващата седмица, свидетелите щяха да разровят щателно всичките си спомени от злочестата нощ.

За радост Маргарет познаваше острова по-добре от всеки друг.

Под мишницата си стискаше резервната униформа на Енрике Маркес. Чак сега проумяваше как мъже като Ван дер Мейде и Моро бяха развили зависимост към влиятелното си положение. Неволно й беше предоставен достъп до всички средства, необходими за осъществяването на тайния й план — от графика до униформите на персонала. Господин Ван я беше подценил. Открай време допускаше тази грешка.

Най-сетне разпозна очертанията на източния бряг. Вълните се разбиваха в скалите, превръщайки се в пяна. Надяваше се Енрике да не беше преувеличил, изтъквайки се като добър плувец.

Маргарет скъта униформата на уговореното място и вдиша с пълни гърди от нощния въздух. Какво спокойствие.

Тръгна обратно към имението, тананикайки си тихичко.

Библиотеката имаше духа на преплавал всички морета древен кораб. Стените не се виждаха от рафтове с вехти, оръфани книги и разпънати карти. Стрелката на гигантски компас върху стъклена дъговидна поставка сочеше към открито море. Внушителен античен глобус стоеше сякаш на пост до догарящия огън в камината. Масивен стенен часовник тиктакаше в унисон със сърцето на Зандър, два удара в секунда.

Жан гледаше през прозореца със сключени зад гърба си ръце.

— Трябва да направиш нещо — каза Зандър. — Поне това ми дължиш.

Другият нито помръдна, нито пророни дума. На Зандър му хрумна, че Жан като нищо можеше да е бил капитан на боен кораб в някой предишен живот. Открай време имаше такова излъчване: предвечно, сякаш дори пясъците на епохите го отминаваха незасегнат.

— Рубен не допуска чужда намеса в работите си — отговори му той. — Не мога да ти помогна.

Зандър не му беше спестил нищо: малтретирането на Биби, смъртта на Линъс, заплахите на Дърк.

— Налага се. Още не е късно да спрем произволите му.

Жан се позасмя и се обърна към него.

— Произволи?

— Отлично знаеш за какво говоря?

— Опасявам се, че не знам. Май ще трябва да ми обясниш.

Зандър стовари юмрук върху масата помежду им.

— Не се подигравай с мен, Жан. Накарай Рубен да хване юздите на Дърк, и то веднага, или, кълна се, ще разкрия пред целия свят тайната ти.

— За Какатра ли? Давай. Сигурен съм, че властите ще изслушат с интерес и за твоето участие.

— Не ме приравнявай с вас.

— Защо не? Доколкото си спомням, и ти изкара доста парички.

— И до последния цент ги вложих в благотворителни каузи.

— Винаги си бил същински символ на целомъдрието.

— В сравнение с теб — не си далеч от истината. — Зандър изигра коза си с финес. — Да не увъртаме повече, Жан. Не говорех за тайната на Какатра. Говорех за тайната от миналото ни. За случилото се при последното ни съвместно мореплаване. — Последва многозначителна пауза. — Ако си готов да вдигнеш завесата, повярвай ми, на твое разположение съм.

Максимо Диас остави чашата си с омекнали колене. Морска болест ли го беше хванала?

— Какво има?

Виждаше лицето на Лори размазано.

— Нищо — успя да отговори с пресипнал глас. Никога досега не беше страдал от морска болест. — Добре съм.

Прималяваше му. Стомахът го стягаше, сякаш му се ходеше по голяма нужда.

— Просто трябва да полегна за малко. — Олюля се на краката си, едва сдържайки се да не повърне. — Веднага.

— Макс…

Ненадейно подът се вдигна да го посрещне. Последното, което видя, преди да загуби съзнание, бяха суровите очи на онова досадно хлапе. Последното, което чу, беше трясъкът на счупено стъкло.

— Да го отведем в някоя от спалните за гости — предложи Ребека Щутгарт с дискретен глас, докато двете с Лори помагаха на Максимо да се изправи. Бяха привлекли вниманието на няколко от посетителите.

— Добре съм, добре съм. — Максимо заваляше думите. От крайчеца на устата му провисваше лига и се точеше към пода.