Виктория Фокс: Островът на изкушението

След произшествието на Какатра Том Наш изчезна от публичната сцена. Усамоти се в тексаското си ранчо, без да поддържа каквито и да било контакти с околния свят. Единственият му посетител, Стюарт Лъвъл, идваше в „Крийксайд“ под предлог, че обсъждат нов музикален проект. Само в топлотата на прегръдката му Том изпитваше поне зрънце спокойствие. Двамата не излизаха от леглото с дни, любувайки се на уединението си.

Том беше принуден да се оттегли. Споменът за свадата му с Аврора продължаваше да го натъжава до сълзи и знаеше, че ще мине доста време, преди да си спечели правото да я погледне в очите отново. Дъщеричката му. Милото му момиченце. Никога нямаше да се възстанови напълно от поражението, което двамата с Шерилин й бяха нанесли. Но това не променяше факта, че е негова дъщеря, дявол да го вземе. Нямаше да се откаже от нея.

„Съжалявам“ — що за дума?

Аврора бе разкрила тайната, която през целия си съвместен живот с Шерилин се бяха борили да опазят. Научила беше истината, и то по най-жестокия начин. Безмилостната истина, но и нещо повече.

Още една мистерия стоеше разбулена пред смаяните погледи на Том и всички останали.

Рубен ван дер Мейде беше биологичният й баща.

Нима съществуваше човек, способен на такава подла измама? Само като си помислеше колко пъти се бяха срещали, колко чекове беше подписал, и то за чий джоб — за джоба на Ван дер Мейде. Но и в това стечение не липсваше известна доза справедливост. Том не беше избирал кой ще свърши работата, така че какво значение имаше дали ще е Рубен или някой непознат? Всичките до един бяха подли лъжци.

— Не те мразя — беше прошепнала Аврора в деня на завръщането си от острова с покрусено, обляно в сълзи лице. Малкото му съкровище. Погледнала го беше състрадателно, съзнавайки навярно, че годините на фалш го бяха впримчили в мрежите си безвъзвратно. — Но не мога да те погледна в очите. Още не.

Разбираше я. Много имаше да й обяснява, а не знаеше дори откъде да започне. Трябваше да уважи желанието й. Оставаше му единствено да чака.

Тръгнала беше на пътуване из Европа. Пресата изобилстваше от спекулации около отсъствието й от публичното пространство и превратите в семейство Наш. Писа му чак през януари с обещанието да го посети, като се върне в Щатите. Преди да се прибере вкъщи обаче, имала да свърши още една задача.

Вкъщи.

Том се вкопчи в думичката: първата стъпка.

Още много ги чакаха. Но колкото и дълъг да беше пътят до помирението, Том Наш се кълнеше, че ще го следва докрай.

— Мамо? — Гласът на момчето беше плах, думата прозвуча някак чуждо от устата му.

Маргарет Дженсън излезе при Ралф на покривната им тераса в Ковънт Гардън. Слънцето напичаше ослепително. Високата точка предлагаше изглед към цял Лондон — от покривите на обкръжаващите ги сгради до стъклената кула на Сентър Пойнт, серпентината на Темза и златния шпил на Биг Бен.

— Какво има, миличък? — Тя приклекна до нивото на Ралф и докосна обичливо бузата му.

През тежък период бяха минали. Разкриването на истината пред сина й се бе оказала най-трудната задача в живота й.

„Трябва да ме чуеш много внимателно.“

Колко уплашено и смутено личице бе вдигнал Ралф към нея. Колко силно го беше прегърнала, изнамирайки единствените думи, които звучаха смислено в онзи момент. Че го обичаше безкрайно, че винаги щеше да е до него, че ще го закриля, докато е жива.

Думите, които толкова пъти си беше представяла, че му казва, но чак сега имаше правото да произнесе.

Господин Ван беше принуден публично да признае истинската роля на икономката си: майка на детето му. Естествено това му откровение беше засенчено от придружаващите го разкрития в пресата, но резултатът си струваше. Маргарет никога нямаше да забрави паническия страх, обзел я онази съдбовна нощ. Още се будеше по тъмно, убедена, че отново е на проклетия остров и че нищо не се е променило. Но после се опомняше. Вече живееше различен живот.

Беше избягала от Какатра сякаш от смъртоносна заплаха — каквато наистина я дебнеше. Още с пристигането на континента беше се свързала с адвокатите си, без да губи всякакво време, понеже господин Ван си имаше своите методи: рано или късно щеше да ги открие. И все пак, повдигайки обвинението си срещу мъжа, който я беше принудил да живее в лъжа почти десетилетие, Маргарет се сдоби с така нужната й самоувереност. Реши да запази тайната на Какатра и заяви пред адвокатите си, че двамата с Рубен били прекарали една-единствена нощ заедно, резултатът, от която неблагоразумна в очите на работодателя й постъпка бил Ралф. Рубен се срамувал да признае, че майката на момчето е някаква си проста икономка, затова я принудил да се обрече на анонимност, заплашвайки да отнеме завинаги детето й.