Виктория Фокс - Островът на изкушението

На езика й се зароди въпрос, но не й хрумваше как точно да го зададе.

— В края на първата ни съвместна учебна година разбрах, че е започнал да излиза с Никол. На никой друг не беше казал. Тогава Жан започна да се променя. Озари се като че ли. Отчуждихме се донякъде, кръгът на приятелите му се разшири, а това не ми допадаше. Естествено всички бяха впечатлени, че си има приятелка; винаги когато говореше за Никол, цялата му осанка се променяше по начин, който останалите бяхме твърде малки и неопитни да проумеем. За пръв път го виждах щастлив. Отдаде сърцето си на Никол. Доколкото знам, оттогава не се е случвало. Не го е поверявал на друга.

Зандър се изправи. Пъхна ръце в джобовете си и се обърна с лице към басейна, превръщайки се в черен силует за Стиви.

— Както предполагаш, семейството му беше много богато. Имах чувството, че всяко лято родителите му ги гризеше съвестта и се опомняха, че не са обръщали внимание на единствения си син цяла година, затова го водеха на кратка ваканция в Сен Тропе или до някой замък във френската провинция, или пък на морско пътешествие с яхта от личната им флота. Не можах да повярвам, като ме покани веднъж. Все едно че ми се беше паднал златният билет на Уили Уонка. В онзи момент се опасявах, че се дистанцира от мен, че планира да ме замени с друг приятел, но Жан ми беше предан. До ден-днешен ми е предан. Не му е в стила да предава хората.

Зандър се обърна към нея. Притискаше юмрука на едната си ръка в дланта на другата.

— Рано една сутрин излязохме с яхтата — продължи той. — Метеорологичните прогнози бяха лоши, но бащата на Жан не се вслуша в предупрежденията. Когато бурята ни връхлетя, бяхме напълно безпомощни. Яростните ветрове и бурните вълни откъснаха Пол и Емили един от друг, а аз не знаех как да постъпя, не чувах какво ми крещят. Тъй като родителите му го бяха записвали на какви ли не извънкласни занятия, само и само да им се махне от главите, Жан беше вещ моряк, но въпреки това не успя да спаси положението.

— Пръв зад борда падна Пол, а Емили го последва. — Стиви забеляза как пръстите на съпруга й се стягат в юмрук, сякаш в бойна готовност, как карфиолено белите кокалчета изпъкват под тънката кожа. — И двамата с Жан знаехме, че е чисто самоубийство, но Емили беше добра плувкиня и явно вярваше, че ще го спаси. В следващия момент вече ръкомахаха бясно във въздуха, бореха се с вълните, докато гърлата им се пълнеха с вода.

Удавиха се ей така. Животите им, спомените им — всичко угасна в миг като свещ на вятъра.

— Толкова малки сте били — промълви Стиви. — Горкичкият Жан…

Зандър впери очи право в нейните.

— Тук вече грешиш — заяви решително. — Жан никога не е бил „горкичкият“.

— Не разбирам.

— Просто гледаше отстрани, Стиви. Докато аз се мъчех да спася живота им, той просто си седеше и ги гледаше как се давят . Родителите му го умоляваха. „Помогни ни, моля те, помогни ни!“ Крещях му да направи нещо, понеже само той разбираше от лодки, а времето изтичаше, наводнявахме се бързо, дъждът така брулеше, че ме заслепяваше, ту ми се мярваха, ту изчезваха от погледа ми, докато накрая напълно загубих ориентация. Грабнах каквото можах — въже, спасителни жилетки, пояса, който знаех, че държат под каютата, — но всичко беше напразно. Той не ми помогна, Стиви. И не намерих страх в очите му, колкото и да го търсех. Просто си стоеше на място. Остави ги на бурята.

— Не може да е истина — каза Стиви. — Бил е дете!

— Всички така разправяха — съгласи се Зандър. — И той точно на това разчиташе. „От шока е — уверяваха се един друг. — Клетото дете.“ Не изрече и дума няколко дни поред. Чичо му и леля му го взеха в Париж, аз също им погостувах, но дотогава вече беше започнал да ме плаши. Разказа ми какво се е случило чак когато се върнахме на училище.

Закле ми се, че Пол бил измамник и лъжец и заслужавал да умре. Влязъл в кабинета му седмица преди морското пътешествие и заварил четиринайсетгодишната Никол на колене пред него. Видял как баща му натиска главата й в скута си — момичето, което Жан боготвореше, единствената жена, която някога щеше да обича, жената, която обичаше него, едничкото нещо, което принадлежеше само на него, не на родителите му. А щом веднъж го беше хванал да я насилва, колко ли още пъти се беше случвало? Жан се терзаеше, че трябвало да разбере по-рано, да й помогне, да го предотврати изцяло. Никол престанала да ходи у тях. Спряла да му държи ръката. Да прави каквото и да било с него. Заради Никол ги беше оставил да се удавят. Или поне баща си. Майка си оставил да умре за лично отмъщение.