Виктория Фокс - Островът на изкушението

Как, когато в тялото й растеше неговото дете?

Колко вътрешни битки беше водила само. Преструвала се беше, че нищо не се е случило. Погребала беше истината, после я беше изровила, поизтупала я беше от праха и се беше опитала да намери начин да я преглътне такава, каквато е.

До ден-днешен не можеше да свикне с идеята.

Тони беше приел новината доста зле. Явно си беше въобразявал, че дъщеря му продължава да бъде хрисимото католическо момиченце, което двамата с Мария бяха отгледали. Иронично, но дълго време точно такъв живот бе водила.

„Как можа да го направиш? — Беше се спуснал към нея през кухнята на майка си, залитайки от шока. — Къде ти е бил умът?“ Лори с всички сили се беше мъчила да овладее собствените си емоции. Сега трябваше да мисли за Жан и нероденото им дете. Нямаше нито времето, нито желанието да се изправя пред съда на баща си.

„Намерих онова, което търсех.“

„А какво точно си търсила?“ Очевидно не проумяваше защо изобщо би й хрумнало да задържи детето, запращайки кариерата си по дяволите наравно с непорочността си.

„Любов.“

„Не знаеш нищо за любовта — а още по-малко за този мъж. И въпреки това си готова да опропастиш живота си заради него?“

„Не го приемам като опропастяване.“

„Той е женен, Лориана. — Тони едвам процеждаше думите, толкова бесен беше. — Има си съпруга. Полудя ли? Как може да действаш така безразсъдно?“

Но колкото и страх да беше породило в нея убеждението, че е бременна, никога досега не бе усещала съзнанието си толкова бистро. Престоят на Какатра се беше оказал най-просветляващият епизод в живота й.

Сега, обратно в Америка, вече знаеше как трябва да постъпи. Ако Тони не желаеше да й помогне — така да бъде, нямаше да го моли. Думите му я нараняваха, но какъв избор имаше? Вече беше жена, не наивно момиченце. Жан й беше отворил очите. Трябваше само да поговори с него и всичко щеше да се нареди. Двамата бяха родени един за друг и детето в утробата й беше доказателството. Нямаше търпение да му съобщи, че Ребека Щутгарт е грешала. Че можеше да е баща и съвсем скоро щеше да бъде. Че единението им беше сътворило чудото, за което несъмнено копнееше. Че го обича.

Как ли ще приеме новината? Какво ли ще каже? Сигурно първоначално ще се шокира, но после — какво? Нямаше никакво съмнение, че ще прелива от щастие, но и ще подходи внимателно — моментът далеч не беше подходящ, а и трябваше да се помисли за хората в животите им, за ангажиментите. Лори постоянно се луташе между състояния на бурна радост и неспокойство, съзнавайки, че новината й ще промени всичко.

Успя да прогони настоятелните мисли от главата си поне за една част от деня. Обади се на Максимо и учтиво отклони поканата му за вечеря. Поплува в басейна и си приготви обяд. Двете с Десидерия обсъдиха условията около договора, който беше сключила за нова парфюмерийна линия. Запозна се с новата си асистентка, свежо, компетентно момиче на име Ан, която й припомни графика за седмицата и й донесе пощата.

— Сортирала съм по-голямата част — обясни Ан, — но докато отсъстваше, писмата направо валяха.

До вечерта Лори беше изчерпала всичките си идеи за отвличане на вниманието.

Набра номера на Жан, но й отговори само сигнал свободно. Хрумна й да телефонира в агенцията, но веднага се досети, че е почти изключено да го намери там. Можеше и да остави съобщение.

„Привет, Лори е. Бременна съм от теб. Обади ми се, когато имаш възможност.“

По-добре да пробва пак на сутринта.

Сънят не идваше и не идваше. Из съзнанието й кръжаха трескаво мисли за Корасон и баща й, за остров Какатра, за чувството Жан да е в нея, а сега, на негово място, и зараждащият се живот. За загадъчния номер — LA 864, — който неуморно изплуваше отнякъде, колкото и да се мъчеше да го задържи под вода. Сънува Индийския океан, осеян с накъсани листове хартия, и към един сутринта я събуди свирепа жажда.

Слезе на долния етаж в нощната тъмнина. Очите й се спряха на купчината писма, оставени от Ан, и тя започна да ги преравя машинално.

Трите обикновени бели пощенски плика, същите като онзи, който беше получила преди седмица, моментално привлякоха вниманието й.

Бързо, за да не си даде шанс да размисли, Лори ги отвори един по един. Навярно имаха някаква предвидена последователност, но се беше загубила покрай голямото струпване на други писма.

„ЗАСЛУЖАВАТ НАКАЗАНИЕ ХУБАВИЦИТЕ, КОИТО НАРУШАВАТ КЛЕТВИТЕ СИ. НЕ ЗАБРАВЯЙ ТОВА“

Скована от страх, Лори прочете писмата втори път, после и трети.