Виктория Фокс - Островът на изкушението

Но промяна имаше. Докато представителите му изнасяха плановете и предложенията си, агитирайки разпалено, Жан слушаше с привичното си сдържано изражение и запазена марка нетрепващи сини очи. Избраните за срещата служители бяха инструктирани предварително, че поведението му има за цел да извлече повече информация от отсрещната страна: мълчанието беше непобедим парламентьор. В действителност предположенията им бяха далеч от истината. В човека пред тях се издигаха крепостни стени, зад бойниците се нареждаха въоръжени стражи, кралят нахлузваше бронята си. Единствената открехната врата беше здраво залостена.

— Да обсъдим и сезонните тенденции — дърдореше суетливо едната пратеничка, ровичкайки из листовете пред себе си. — Очакваме от вас есенно-зимна колекция. Палта с едра плетка, кожени аксесоари и всичко останало — изобщо провинциален шик, разбира се, с индивидуалния дух на Моро.

Явно си беше лягала с Максимо точно след нощта им на Какатра. Поне ако се съдеше по напредъка на бременността й. Но пък и уверението й, че й е бил пръв, не беше никаква гаранция: никога не влагаше вяра в нечии думи. Единствено действията имаха значение. Едва ли друг го съзнаваше по-ясно от него самия. А ако го беше излъгала за чувствата си, защо да не го излъже и за това?

И все пак нима му беше признала чувствата си? Не. Демонстрираше ги нагледно, спор няма, но нито веднъж не му ги беше изрекла на глас. Въображението му само допълваше картината.

А Жан определено не беше от хората, които залагаха на въображението. Боравеше с факти. Чак сега осъзнаваше, че пак се е отдал на фантазии. Замечтал се беше.

Представителката подреждаше документи по масата. Доста неловко се получи, трябваше поне да изчака кафето, но ентусиазмът и напрежението й разказваха играта.

— Както виждате — посочи таблиците, — печалбите ни от този сезон имат значителна преднина спрямо тези на конкуренцията…

Жан Моро не търпеше да го правят на глупак. Той самият не беше спал с друга жена, дори със съпругата си, след далечната нощ, прекарана с Арабела Клайн във Вегас. Пълна заблуда от негова страна беше да очаква същото и от Лори — да приема верността й като даденост. Какво изобщо го беше накарало да си мисли, че ще го чака, когато реално през първите няколко месеца на повторната й поява в живота му не й беше дал никакво основание? Кой знае от колко време правеше секс с други мъже? Вярваше, макар и неохотно, че отношенията им с Питър Селзник бяха платонически, но пък знае ли човек какво се е случвало зад стените на имението? Дали и с Питър не беше стигнала до интимност? А сега и с Максимо? Да забременее от друг, напук на болезнената истина за него? Напук на злата му участ да бъде лишен от свое дете?

А в сърцевината на всичкия този гняв лежеше и фактът, че беше направил грешна преценка. Жан нямаше навика да бърка. Познаваше човешката психика, затова и бизнесът на Какатра процъфтяваше, и разкритието, че така неумело беше преценил характера на Лори Гарсия, го чоплеше ден и нощ. Оставил се беше емоциите да го заслепят, обладан от фантазията, че е срещнал превъплъщението на друга, когато така жестоко се лъжеше. Нямаше нищо общо с нея.

Открай време знаеше, че емоциите са присъщи на слабодушните.

— И така — завърши пратеничката, вживяла се в презентацията си, — имате ли някакви въпроси към нас?

За пръв път от началото на срещата Жан се усмихна. Потули гнетящото чувство, което за някой друг щеше да е болка от разбито сърце, но у него отекваше като глуха гръмотевична буря зад далечни хълмове.

Когато Лори кацна в Калифорния десет дена по-късно, вкъщи я очакваше цял потоп от гласови съобщения, три от които от Максимо Диас. В първия момент, като видя мигащите светлинки, я изпълни надеждата, че Жан е опитал да се свърже с нея. Знаеше, че е отпътувал за Европа по работа, но вече трябваше да се е върнал. Налагаше се спешно да говори с него.

За нейно голямо разочарование телефонният секретар възпроизведе нечий чужд глас.

„Не мога да спра да мисля за теб — гласеше първото съобщение. — Трябва да те видя отново.“ Второто представляваше директна покана: „В събота имам уговорка за вечеря с приятели. Искаш ли да те взема?“ До третото явно Максимо си беше спомнил каква е причината за отсъствието й: „Ако имаш нужда, от каквото и да е — на разположение съм.“

Двамата с Максимо се бяха срещнали един-единствен път до заминаването й за Испания. Момчето се беше оказало вежливо, приятелски настроено и на живо определено оправдаваше хвалебствията на „Един щрих“. Но душата на Лори дори не беше трепнала. И как да трепне, когато във всеки един момент беше обсебена от спомени за Жан Моро?