Виктория Фокс - Островът на изкушението

Всичките бяха написани в същия онзи дух, който я беше притеснил още в първото послание. Звучаха някак познато, някак фамилиарно. Сякаш бяха предвидени специално за нея.

Изкушаваше се да ги върне до подателя, но здравият разум я посъветва да ги задържи като доказателство. Не знаеше кой е, но беше прекрачил границата. Очевидно беше прониквал в къщата й… и то не еднократно. Знаеше къде живее. Не беше изключено да я наблюдава и точно в този момент.

Побиха я тръпки. Прокрадна се на горния етаж, но не можа да заспи с часове.

Аврора

— Майната им на „Страйк Рекърдс“ — заяви Кейси Амос и дръпна от дебелия джойнт, преди да го подаде на Аврора. — Ще говоря с татко и с хората му — и си уредена.

Намираха се в скромното жилище на Роланд Амос край Венис Бийч. Разположили се бяха в домашния киносалон в сутерена. Кейси лентяйстваше върху коженото канапе, заровил ръка в кутия с желирани мечета. Аврора го познаваше едва от месец, но вече знаеше, че е пристрастен към тях не по-малко, отколкото към белия прашец и хапчетата екстази.

„Непотизъм“, една от думите, които беше научила от Паскал, изскочи в съзнанието й. Имаше чувството, че славата на Роланд Амос натежава над главите им: стените бяха отрупани с рамкирани платинени дискове и снимки, от които големецът се хилеше самодоволно в компанията на богопомазани имена от музикалната индустрия, някои чак от звездната ера на седемдесетте и осемдесетте години.

— Забрави — каза Аврора. — Рита е поела нещата в свои ръце.

Кейси вдигна вежда учудено и нима можеше да го вини. Хората от „Страйк Рекърдс“ бяха вбесени. Вече три пъти им беше връзвала тенекии и никак не я изненадваше, че не гледат на нея с добро око. Е, добре де, първия път вината беше изцяло нейна, признаваше си без бой, но можеше да се закълне, че Рита не й беше казала за втората среща (макар и тя самата да твърдеше, че Аврора била твърде пияна, за да си спомни). За третата уговорка беше отишла на грешен адрес, а после беше заседнала в трафика поне час. Докато успее да се придвижи до правилния адрес, всички вече си бяха тръгнали, а входящата поща на айфона й преливаше от гневните съобщения на Рита. „Проваляш си живота“ — упрекваше я агентката й. „Какво се случва, Аврора? Какъв е проблемът?“ Все едно пък можеше да й сподели. Изобщо с кого можеше да сподели?

Непотизъм. Дали щеше да се възползва от привилегии в отношенията си със „Страйк“ заради престижа на Том Наш, или да извлече полза от връзките си с Кейси и баща му нямаше особена разлика. Никаква даже.

— Успех тогава — каза Кейси, ровичкайки из кутията с мечета.

Аврора дръпна стабилно от джойнта и се отпусна назад. На големия екран вървеше новият видеоклип на Джъстин Бийбър. Кейси изпръхтя пренебрежително и напълни устата си с бонбони.

— На кого му дреме така или иначе? — измрънка Аврора под носа си. — И без това не мога да пея.

— И откога бизнесът разчита на талант?

— Къде му е смисълът тогава? Няма ме в танците, сценичното ми поведение е отврат. И един тон не мога да изпея правилно. — Косата на Бийбър беше като мираж.

— Лайняна работа — смънка Кейси. — Човек не може да си смени гена.

Аврора глътна дим. Ген.

— Успешен пиар, удобни връзки — съгласи се тя. — Не опира до талант.

— На кого му е притрябвал шибаният талант? — попита приятелят й, жестикулирайки към екрана. Внезапно звукът от жвакането на желираните мечета стана нетърпим. — За мен се грижи татенцето. Един ден ще ме прати на върха. Да не съм луд да се оплаквам?

— Ами ако ти хрумне да се заемеш с нещо друго?

— Какво например?

— Знам ли, нещо различно.

Кейси сви рамене.

— Защо ми е? — Взе грубо свитата цигара с марихуана, дръпна силно и се отпусна назад, издишвайки тънка струйка дим.

Помълчаха малко. Видеоклипът на Бийбър свърши.

Аврора попита:

— Според теб възможно ли е да откроиш истинското си аз от онова, в което животът те е превърнал?

Кейси направи смахната физиономия.

— Ъ?

— Представи си, че си се родил на другия край на света, отгледали са те други родители, живееш съвсем различно… Как би се чувствал?

— Майната му на всичко.

— Как можеш да си сигурен кой си всъщност?

Кейси се протегна към нея.

— Искаш ли да ми врътнеш една свирка?

— Яж си задника.

Очевидно репликата й не го засегна.

— Спри да мрънкаш. Радвай се на късмета си. Милиони хора биха убили да са на твое място.

Аврора изпита ненадеен копнеж по пансиона „Света Агнес“. Колкото и да го беше плюла, сега всичко даваше, само и само да се върне в общежитието, да поприказва с Паскал в тъмната стая. Искаше й се да разпита старата си приятелка за Жан и за Какатра, и за Рубен ван дер Мейде, но в същото време се боеше да признае пред себе си вероятността Паскал да е била наясно с всичките им мръсни игрички и да си е замълчала, което я правеше не по-малко умопобъркана от братовчед й. Миналата седмица Фран Харингтън й беше написала съобщение, споменаващо, че Паскал била приета в един от най-реномираните колежи в Женева и се била сдобила с двойно по-възрастно от нея гадже, което свирело във фолклорна група. Онази част от живота й сега бледнееше като далечен сън, което й се струваше иронично, при положение че единствено тя се отличаваше с някакъв смисъл. Приятелството й с Паскал я беше свалило от облаците, принудило я беше да преоцени всичко — кога преди се бе замисляла така дълбоко? Глождеше я чувството, че Ел Ей и жителите му я изцеждат отвътре.