Виктория Фокс - Островът на изкушението

Не очакваше Зандър да се прибере преди уикенда и се изненада да го завари във вилата.

— Това пък за какво е? — слиса се, когато той й поднесе грамаден букет цветя, последван от бърза целувка по устните, първата от няколко седмици насам.

— Подраних — обясни той. Косата му беше избуяла под ушите. Новата прическа му отиваше.

Стиви натопи цветята с умишлено забавени движения, наблюдавайки го как се отправя към басейна на терасата и застава на ръба му с гръб към нея и ръце на хълбоците. Приличаше й на оратор, готвещ се изнесе реч пред събрание.

Последва го навън.

— Зандър…?

Той се обърна. По лицето му беше изписан стремежът към изповед.

— Трябва да поговорим — заяви сериозно. Само с тези три думи успя да смрази сърцето й. Надничаше от очите му и прозираше в гласа му — чувството за вина.

— Трябва да бъда откровен с теб — продължи в същия дух. — Размишлявах много, докато отсъствах, и осъзнах, че е редно да ти призная истината. Заслужаваш го. Не искам повече да крия от теб, Стиви.

Само не и някое клише. Моля те, не ми изстрелвай някое шибано клише.

Коя ли беше? Някоя дебютираща актриса, в която се беше влюбил, както се беше влюбил и в нея самата? По-възрастна жена може би, някоя позната?

Стиви седна в най-близкия стол и отпусна ръце в скута си. Зандър приклекна до нея.

— Веднъж ме попита дали познавам Жан Моро — подхвана тихо. — Е, познавам го.

Тя примига. Нужно й беше известно време да се съвземе, защото идеята за изневярата продължаваше да витае из съзнанието й.

— Всичко това е заради него?

Зандър въздъхна тежко.

— Кълна се в Бог, не знам откъде да започна. Много е объркано, Стиви, толкова много има да…

— Започни с причината да ми се ядосаш, че отидох на Какатра.

Той прокара ръка по необръснатата си челюст, мъчейки се да намери правилната посока в лабиринта.

— Добре. — Прокашля се. — Пол и Емили Моро, родителите на Жан… Присъствах на смъртта им.

— Моля?

— Там бях.

— Но какво общо има това със…?

— Изслушай ме. Умолявам те.

Разрови се из спомените си, пресявайки накрая една история.

— Злополуката на борда на яхтата — промълви.

— Да. — Зандър я наблюдаваше съсредоточено. — Точно това се опитвам да ти кажа, Стиви — не беше злополука .

— Двамата с Жан бяхме съученици. В швейцарската международна академия. Ненавиждах онова място.

„Отритнатото от всички прекалено високо еврейче.“ Беше й разказвал за онези дни, бяха се посмели даже — отлъчен от съучениците си, задето имал задръстени, скучни родители и водел задръстен, зубърски живот, и вечно пишел задръстеното си, зубърско домашно.

— Насред семестъра в класа ни влезе момче от Франция. Отличаваше се от околните, някак саможив беше. Изглеждаше на повече от тринайсет, като че ли светът му беше показал всичко, което имаше да предложи, и вече го отегчаваше. Правилата и дисциплината не го касаеха; действаше по свой собствен начин. Всички момчета му подражаваха, включително и аз. Всички момичета го искаха за себе си. Но той на никого не обръщаше внимание, гледаше си своя живот. — Зандър присви очи, сякаш фокусирайки се върху спомените си. — Представи си само колко се слисах, когато избра точно мен, реши, че може би не съм пълна загуба на време. А проявеше ли Жан интерес към теб, нямаше начин да не го усетиш. Способен беше да ти втълпи, че си най-важният човек на земята.

— Сприятелихте ли се?

Зандър кимна.

— Сподели ми, че освен мен имал и още един специален човек в живота си. Никол, така се казваше, момиче от селото му във Франция. По думите му си личеше, че много държи на нея. Единствено тя му носела щастие, в родната му страна поне, защото родителите му никога не ги било грижа за него. Дойдеха ли уикенди и междусрочни ваканции, всички останали ученици се разотиваха доволни по домовете си. Него понякога забравяха да го вземат — не че идваха лично, все пращаха някой, — а той чакаше ли, чакаше на входа, загубен, самотен хлапак с куфари от двете си страни.

— Какво точно е намерил в теб? — поинтересува се Стиви. — Защо именно на теб се е спрял?

— Мисля си, че ме е видял като свое отражение. Или поне част от мен, съвсем мъничка. Бях умен, свит… и сам-самичък, също като него. — По устните му пробяга мимолетна усмивка. — Всяко от решенията на Жан е стоманено. Никога не размисля. Ако си науми, че ти си неговият човек — ти си, и точка.

Зандър видимо се оживи.

— А аз от своя страна го намирах за вдъхновяваща, вълнуваща личност — същински идол. Знаеше неща, които понятие си нямах как е научил, за история, политика, човечеството… Знаеше какво движи хората, разбираш ли? Като отворена книга четеше душевното им състояние, а това не се научава като уравненията и биологията, и спрежението на глаголите: такова познание идва с житейския опит. Знаеше какво искат околните, от какво се боят, какво обичат и какво ценят — и до какви крайности биха отишли, за да го постигнат. — По лицето му прелетя сянка. — Приятелството ни се задълбочи. Много бързо.